Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

И ето как Коледата се бе превърнала в сезона на гнева, горчивината, съжаленията и самообвиненията, на пиянските гуляи и настървените, но често смешновати напъни за нови произведения (една Коледа баща му бе написал цял и изцяло бездарен мюзикъл в безнадежден опит да докаже, че талантът му е все още жив). Коледа бе и времето на подаръците през комина, но едва навършилият девет години Уил вече с радост би заменил всички спирографи и батмобили за малко спокойствие и ведрина у дома.

Но нещата се промениха. Баща му почина, а след него и майка му и Уил бързо загуби връзка с доведените си брат и сестра, които и без това си бяха стари и непоносимо скучни. Затова той прекарваше Коледата си обикновено с приятели или със семействата на приятелките си, а единственото, което му остана от „Страхотната шейна на Дядо Коледа“, бяха чековете, които тя му носеше през дълбокия сняг. Но и те бяха напълно достатъчни. Уил често се питаше дали съществува някоя друга тъпа песен, стаила дълбоко в себе си толкова много болка, отчаяние и съжаление. Надали. Бившата съпруга на Боб Дилан вероятно не обичаше да слуша често „Кървави следи по пътя“, но пък и „Кървави следи по пътя“ бе нещо съвсем друго — това беше песен за нещастието и разрухата в живота. „Страхотната шейна на Дядо Коледа“ не бе предназначена да всява подобни чувства, но когато я чуеше, на него винаги му се приискваше да удари едно чисто питие, да отиде на психотерапевт или да си поплаче както трябва — защото точно това задължително ставаше, когато тя достигнеше до ушите му, докато се качваше с ескалатора в някой магазин или супермаркет в седмиците преди 25 декември. Вероятно по света има много такива като него. Защо да не вземат да се обединят в една група за морално подпомагане, наречена например „Успешна песен“ — група, в която богати мъже и жени с вгорчен живот ще се събират в скъпи ресторанти и ще си говорят за кученца, птиченца, бански, млекари и възмутителни танци?!

За тази Коледа нямаше никакви планове. В момента не можеше да се похвали с приятелка, следователно отпадаха родителите на приятелката и макар да се сещаше за няколко приятели, на които спокойно можеше да се натресе, не беше в настроение да го прави. Реши, че ще му е най-добре да си стои сам вкъщи, да гледа филм след филм и да се напие до оглупяване. И защо не? И той имаше право на почивка като всички останали, макар че в неговия случай не се бе уморил от кой знае какво, за да си почива.

Звуците на цигуларката в метрото бяха извикали в съзнанието му няколко мисли. Първата бе свързана с образа на баща му — вечно бродещият призрак на Коледата в неговия живот, но втората бе насочена към Маркъс. И сам не разбираше защо. След инцидента с маратонките не бяха разговаряли много, а откакто Фиона го извлече от апартамента му миналата седмица, даже не беше го зървал. Това вероятно се дължеше на факта, че Маркъс бе единственото дете, което Уил познаваше, макар той да се съмняваше, че е достатъчно сълзлив, та да се отдаде на отблъскващата мисъл, че Коледа е време за децата. По-вероятното обяснение вероятно бе, че правеше някаква несъзнателна връзка между Маркъс и неговото собствено детство. Не че Уил бе имал нещастието да бъде ексцентричен зубрач с неподходящи маратонки — напротив, бе носил правилните обувки, с правилните чорапи, правилните панталони и правилните ризи, бе посещавал правилния фризьор, който му бе правил правилната прическа. Точно в това се състоеше и смисълът на модата според него — тя означаваше да бъдеш сред хладнокръвните, готините и хората с власт и задължително срещу отчуждените и слабите. Тя бе давала на Уил възможност да бъде точно там, където искаше да бъде, а що се отнася до психическия тормоз, той бе установил, че най-добрият начин да не бъдеш подложен на такъв, е ти самият да тормозиш всички наляво и надясно.

Но в апартамента на Фиона имаше нещо много повече от намек за някогашната атмосфера в дома на семейство Фрийман — там те връхлетяваше същото чувство на безнадеждност, поражение, объркване и неподправена лудост. Уил, разбира се, бе израснал с пари, а Маркъс не разполагаше с такива, но човек няма нужда от много мангизи, за да бъде социално непригоден. Така че, какво от това, че Чарлс Фрийман се бе убил със скъпо уиски, а Фиона бе опитала да се самоубие с обикновени успокояващи средства на здравното министерство? Двамата биха намерили много общи теми за разговор по партитата.

Връзката, която несъзнателно бе направил, не допадаше особено много на Уил, защото този извод означаваше, че ако изобщо има някаква съвест, той трябва да вземе Маркъс под крилото си и да използва собствения си опит на израстване с един малко пернат родител, за да изведе момчето на безопасно житейско островче. Обаче той изобщо не изгаряше от желание да го направи. Тази цел би изисквала прекалено много работа и прекалено близки контакти с хора, които нито разбира, нито харесва. Уил предпочиташе да си живее спокойно и да си гледа поредния сапунен сериал в пълно усамотение.