Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Но това не беше вярно! Да не би и двамата да са полудели?

— Не мисля, че ще стане така — реши да се намеси Маркъс. — Две седмици надали ще са достатъчни.

— Знам го много добре — отговори му Уил. — Просто се шегувах.

Според Маркъс този вид разговор не бе особено подходящ за вмъкване на шеги, но това поне означаваше, че някой все пак е наясно какво точно става. Защо, обаче, този някой е Уил, когото познава само от две минути, а не майка му, която познава от… ами, цял живот я е познавал?

— Мисля, че много държиш да се правиш на мелодраматичен — отбеляза Фиона. — Вероятно не можеш да се похвалиш с особен опит с децата, нали?

Маркъс не бе съвсем наясно за значението на „мело“ в думата „мелодраматичен“, но каквото и да бе то, определено ядоса Уил още повече.

— И аз някога съм бил шибано дете! — Ужас! Вече премина към псуване! — И аз някога съм ходил в шибаното училище! Много добре познавам разликата между деца, които се приспособяват, и такива, които са си непрекъснато нещастни, така че не ми пробутвай тези лайняни глупости за мелодраматизма! И това ми го казва човек, който…

— Олеле! — изкрещя Маркъс. — Яхууууу!

Двамата възрастни се втренчиха стреснато в него. Той също се втренчи в тях. Не можеше да обясни по никакъв начин избухването си. Беше издал първите два звука, които му бяха дошли наум, защото усещаше, че Уил се кани да повдигне въпроса за болницата, а Маркъс не искаше да става така. Не беше честно. Фактът, че майка му се държи неадекватно, не дава на Уил автоматично правото да я напада заради това. Според него онази работа с болницата бе много по-сериозна от историите с бонбоните и маратонките, така че човек не трябва да ги смесва с лека ръка.

— Ти наред ли си, Маркъс?! — изуми се Уил. — Какво ти става?

— Нищо — сви рамене Маркъс. — Просто… ами, не знам. Просто ми се прииска да изкрещя.

Уил поклати глава и простена:

— Боже, какво семейство!

Всичките тези кавги дойдоха на Маркъс малко в повече, но същевременно си даде сметка, че от тях има и полза. Майка му вече знаеше, че Уил няма дете, което вероятно не е зле, а освен това знаеше, че той ходи на гости на Уил всеки следобед, което също не е зле, защото в последно време му се бе наложило да си измисля какви ли не лъжи — нещо, което изобщо не му се нравеше. И което бе най-същественото, тя знаеше вече какво става в училище, защото Уил бе изплюл камъчето. До момента Маркъс не бе успял да го изплюе, защото още не бе осъзнал, че това е камъче, но в крайна сметка няма значение кой го е изплюл — важното бе, че Фиона бе разбрала истината.

— Забранявам ти повече да ходиш там — каза тя.

Маркъс беше сигурен, че ще го каже, както и бе сигурен, че той няма да я послуша, но все пак реши да поспори.

— И защо?

— Ако имаш да казваш нещо, кажи го на мен. Ако искаш нови дрехи, аз ще ти ги купя.

— Но ти не знаеш от какво имам нужда!

— Кажи ми тогава.

— И аз не знам от какво имам нужда. Само Уил знае.

— Не ставай смешен, моля ти се!

— Истина ти казвам! Той отлично знае какво носят съвременните деца.

— Децата носят онова, което си облекат сутринта.

— Много добре знаеш какво искам да кажа.

— Искаш да кажеш, че той се мисли за голям спец по модата и че дори да е само един бог знае на колко години, е наясно кои маратонки са модерни, макар изобщо да не проумява кои са най-важните неща от живота.

Точно това искаше да каже! Точно в това беше силата на Уил и Маркъс смяташе, че има голям късмет, дето го е срещнал.

— Ние нямаме нужда от подобен човек. Ние си се справяме добре и сами.

Маркъс се втренчи през прозореца на автобуса и се опита да прецени дали това е истина — не му трябваше много време, за да стигне до извода, че не е и че, откъдето и да го погледнеш, никой от двамата не се справя добре.

— Дори и да имаш някакви неприятности, гарантирам ти, че те нямат нищо общо с това какви обувки носиш. Повярвай ми!

— Знам, но…

— Маркъс, повярвай ми, моля те! Аз съм ти майка от дванайсет години и смятам, че съм свършила доста добра работа. Често мисля по този въпрос и знам какво правя.

Маркъс никога досега не бе възприемал майка си като човек, който знае какво прави. От друга страна, не бе мислил за нея като за човек, който си няма никакво понятие за нещата — само дето онова, което тя правеше с него (за него? на него?), някак си не изглеждаше така. Винаги бе считал, че да бъдеш майка е нещо праволинейно, както, например, карането на кола — повечето хора могат да го правят, а когато сгрешиш, то е напълно очевидно, като например да блъснеш колата си в автобус или да не научиш детето си да казва „моля“, „благодаря“ и „извинявай“. (В училище обаче имаше много деца, които крадяха и псуваха, и тормозеха другите деца, а техните майки и татковци определено трябваше да отговарят за доста неща.) Ако гледаш на живота по този начин, надали съществуваха много неща, за които да се замисляш. Но неговата майка като че ли искаше да каже, че в майчинството има нещо много повече от това. Тя като че ли му намекваше, че си има предварителен план.