Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Нямам представа.

— Мисля, че трябва да бъдат „Адидас“.

— Защо?

— Защото всички носят „Адидас“.

Обувките бяха подредени според производителя — щандът на „Адидас“ очевидно привличаше най-големите тълпи.

— Овце — отбеляза Маркъс, докато приближаваха към щанда. — Беее…

— Откъде ти хрумна това?

— Така казва майка ми, когато прецени, че хората нямат собствено мнение и се водят по общото.

В този момент Уил си спомни, че един негов съученик имаше майка като Фиона. Е, не точно като нея, защото според него Фиона е безспорен продукт на съвременността — с албумите си от седемдесетте, с политическите си възгледи от осемдесетте и с лосионите си от деветдесетте — но все пак нейна версия от шейсетте. Майката на Стивън Фулик пък си беше втълпила, че телевизията превръща хората в андроиди, затова те нямаха телевизор вкъщи. „Гледа ли «Гръмо…»“ — питаше Уил всеки понеделник сутрин и после се усещаше, спираше и се изчервяваше, сякаш телевизията за Стивън бе родител, който току-що е починал. И с какво му бе помогнала тази забрана на Стивън Фулик? Засега, доколкото Уил знаеше, той не бе станал нито поет прорицател, нито художник примитивист — като всички от училище и той сигурно се е сврял в някоя провинциална кантора и пропилява живота си. Бе изгубил години наред да го съжалява — и какво? Всичко е било напразно.

— Точно това е и целта на тази наша малка експедиция, Маркъс — да се научиш как да се правиш на овца.

— Така ли?

— Разбира се. Нали не искаш да бъдеш забелязван? Нали не искаш да изглеждаш различен?! Точно тук е разковничето! Бееееее!

Уил избра чифт баскетболни маратонки, които изглеждаха страхотно, но същевременно не бяха крещящи.

— Какво ще кажеш за тези?

— Но те струват шейсет лири!

— Няма значение колко струват. Кажи ми харесваш ли ги?

— Да, стават.

Уил спря един помощник-продавач и го помоли да донесе номера на Маркъс. Момчето ги премери и се поразходи малко напред-назад. После се погледна в огледалото и едва потисна усмивката си.

— Не мислиш ли, че изглеждаш страхотно? — попита Уил.

— Да, прав си. Само че… само че сега всичко останало по мен изглежда не на мястото си.

— Значи следващия път ще поправим и останалото.

След магазина Маркъс се прибра направо вкъщи, натъпкал старите обувки в ученическата си чанта. А Уил тръгна в обратната посока, къпещ се в блясъка на собствената си значимост. Значи това имат предвид хората, като говорят за естествено благородство! Не си спомняше да се е чувствал така преди — толкова в хармония със себе си, толкова убеден в своето величие! И колкото и да не е за вярване, това му струваше само шест десетачки! А колко ли би му струвало неестественото благородство? (Вероятно около две десетачки и половина, но пък и неестествените благородници са безсъмнено по-нисши творения на човечеството.) Бе дарил с временно щастие едно нещастно момче — при това без никаква користна цел! Дори не искаше да спи с майка му!

На следващия ден Маркъс стоеше пред вратата на Уил със сълзи на очи и с прогизнали чорапи на мястото на вчерашните маратонки. Бяха му ги откраднали, разбира се.

Ако майка му го беше попитала, Маркъс щеше да й каже откъде са маратонките — но тя не го попита, дори и не забеляза, че той е с други обувки на краката си. Вярно, че майка му по принцип трудно забелязваше разни неща, но все пак маратонките бяха толкова големи, толкова бели, с толкова особена форма — буквално плачещи за внимание, — че Маркъс имаше чувството, че няма нищо на краката си или по-точно, че има нещо живо, може би две зайчета.

Но когато тях вече ги нямаше, тя забеляза. Типично за нея. Не забеляза зайчетата, които са нещо толкова необичайно за човешките крака, но чорапите, които винаги са си там, забеляза веднага.

— Къде са ти обувките?! — изпищя тя, когато той се прибра.

(Уил го бе докарал с колата, но все пак беше ноември, валеше непрекъснато и дори и от краткото разстояние пеша по тротоара от колата и оттам по стълбите чорапите му отново бяха подгизнали.) Маркъс сведе поглед към краката си и за момент не отговори нищо. Мина му през ума да се престори на изненадан и да й каже, че няма никаква представа, но бързо си даде сметка, че тя няма да му повярва.

— Откраднаха ги — отвърна накрая той.

— Откраднаха ли ги? Откъде накъде някой ще се втурне да краде точно твоите обувки?!

— Защото… — Май се налагаше да й каже истината, но проблемът се състоеше в това, че тази истина ще доведе до куп други въпроси. — Защото бяха хубави.