Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

При третото или четвъртото му гостуване (не си спомняше ясно) той попита Маркъс за Фиона, но после съжали, че го е направил — и от само себе си се виждаше, че момчето все още преживява дълбоко случилото се. Уил го разбираше напълно, но не успя да измисли абсолютно нищичко, с което да го успокои поне малко — нищо, което да има някаква сила или стойност, — затова накрая изтърси една псувня, което, като се има предвид възрастта на Маркъс, беше крайно неподходящо. Не възнамеряваше да повтаря отново тази грешка. Щом Маркъс иска да си говори с някого за своята склонна към самоубийство майка, нека го направи с някой друг — със Сузи или с психотерапевт, или с някой от този род — с една дума човек, който ще може да му предложи като успокоение нещо по-различно от една неприлична дума.

Проблемът обаче се състоеше във факта, че през целия си съзнателен живот Уил бе бягал от истинските чувства като от чума. В крайна сметка той беше синът и наследникът на човека, написал песента „Страхотната шейна на Дядо Коледа“. Дядо Коледа, в чието съществуване повечето възрастни имаха основателни причини да се съмняват, му купуваше всичко, което обличаше, ядеше и пиеше, върху което седеше и в което живееше — така че спокойно може да се твърди, че реалността не е сред водещите съставки в неговите гени. Обичаше да гледа истински чувства в сапунените сериали, обичаше да слуша как Джо Страмър, Къртис Мейфийлд и Кърт Кобейн пеят за истински чувства, но досега не му се беше случвало някаква част от реалността — човек от плът и кръв, с истински чувства — да седи всеки ден на неговия диван. Затова нямаше нищо чудно, че щом предложеше на тази част от реалността чаша чай или бисквитка, оттам нататък вече изпадаше в недоумение какво да прави с нея.

Понякога успяваха да проведат подобие на разговор относно живота на Маркъс, който се въртеше около двете основни проклятия за всяко дете — училището и дома.

— Баща ми спря да пие кафе преди доста време — изтърси Маркъс внезапно една вечер, след като Уил му се беше оплакал от натравяне с кофеин (рисковете на професията при хора необременени от наличието на такава).

До този момент Уил не се бе сещал никога за бащата на Маркъс. Момчето изглеждаше до такава степен копие на майка си, че идеята за наличие на баща му се струваше направо нелепа.

— Какво работи баща ти?

— Работи за социалните служби в Кеймбридж.

„Напълно логично“ — помисли си Уил. Всички тези хора идваха сякаш от друга планета — планета, изобилстваща от разни неща, за които Уил нито знаеше нещо, нито виждаше някаква полза от тях: музикална терапия, социални служби, магазини за здравословна храна, ароматерапия, ярки пуловери и трудни европейски романи и чувства. Маркъс беше ярък продукт на техните слабини.

— Какво по-точно прави там?

— И аз не знам точно. Но не получава много пари.

— Често ли се виждаш с него?

— Доста. Понякога през уикендите и през ваканциите. Той си има приятелка на име Линдзи. Приятна жена е.

— Ясно.

— Искаш ли да ти разкажа още нещо за него — попита Маркъс услужливо. — Ще ти разкажа, ако искаш.

— А ти искаш ли да ми разкажеш още нещо за него?

— Да. Вкъщи не говорим много за баща ми.

— Какво ти се иска да кажеш още?

— Не знам. Мога да ти кажа каква кола кара и дали пуши.

— Добре тогава. Пуши ли? — Уил вече не се впечатляваше от обратите на разговора, които налагаше Маркъс.

— Не. Отказа цигарите! — заяви победоносно момчето, сякаш целта му през цялото време е била да вкара Уил в капан.

— Аха.

— Но му беше доста трудно.

— Сигурен съм. Баща ти липсва ли ти?

— В какъв смисъл?

— Ами, не знам. Просто… липсва ли ти? Знаеш какво имам предвид.

— Нали го виждам?! Как може да ми липсва?

— Иска ли ти се да го виждаш по-често?

— Не.

— Е, в такъв случай всичко е наред.

— Може ли още една кола?

Отначало Уил не успя да схване защо Маркъс бе подхванал темата за баща си, но впоследствие си даде сметка, че си струва да говорят за нещо, което не напомня на детето за кошмарния хаос, в който е принудено ежедневно да оцелява. Победата над никотиновото пристрастяване не принадлежеше на Маркъс, но хванат в капана на живот, лишен от каквито и да било победи, за него този пример бе най-близкият до триумфа.

Уил прекрасно разбираше колко тъжно е всичко това, но същевременно ясно съзнаваше, че проблемът не е негов. Никой проблем не беше негов. Малцина са хората, които са в състояние да се похвалят, че нямат проблеми, но и това не беше негов проблем. За Уил този факт не представляваше повод за срам, а за необуздана радост и вечен празник — да достигне до такава възраст, без да се е сблъсквал с кой знае какви трудности, му се струваше рекорд, който си струва да се поддържа и съхранява. И макар че нямаше нищо против да черпи от време на време Маркъс с някоя кола или бисквитка, той въобще не възнамеряваше да се заравя до уши в мръсната тиня, която представляваше живота на това момче. Откъде накъде?!