Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Ще ги напиша след вечеря. Нали знаеш, че не е хубаво да се пуши?

— Да, знам. Все пак благодаря, че ми напомни. Кога се прибира майка ти?

— Долу-горе по това време.

— Е, това какво значи?

Маркъс не му обърна внимание и се посвети на разглеждане на апартамента. Предишния път бе забелязал единствено факта, че тук не живее никакъв Нед, но заради това бе пропуснал какви ли не други интересни неща: например стереоуредбата, стотиците компактдискове и хилядите грамофонни плочи и касети, черно-белите снимки на разни хора, свирещи на саксофони, и плакатите на филмови звезди по стените, паркета на йода, килимите… Жилището беше доста малко и това определено озадачи Маркъс. Ако Уил действително печели толкова, колкото той си мислеше, че печели, значи може да си позволи далече по-голям апартамент. И все пак си беше готино. Ако той си имаше свой апартамент, вероятно щеше да го подреди по същия начин — само може би щеше да предпочете плакати от други филми. Плакатите на Уил бяха от стари филми, за които Маркъс не бе чувал абсолютно нищо: „Двойно подсигуряване“, „Големият сън“ и разни други. Маркъс би си избрал плакати от „Волният Уили“ или от „Скъпа, смалих децата“, но със сигурност би се лишил от „Хрътки от ада 3“ и „Врящата глава“. Вече не ги искаше. Не и след Деня на мъртвата патица. Оттогава насам вече не понасяше подобни гледки.

— Хубав апартамент.

— Благодаря.

— Обаче твърде мъничък.

— На мен ми е предостатъчен.

— Но можеш да си вземеш и по-голям, ако поискаш, нали?

— Съвсем ми е добре и в този.

— Имаш страшно много компактдискове. Много повече от всички, които познавам — констатира Маркъс и отиде да ги разгледа. Не че имаше представа какво точно търси. — „Ийги Поп“ — прочете и се засмя на смешното име.

Уил го изгледа недоумяващо.

— Кои са онези хора там на стената? Онези със саксофоните и тромпетите?

— Саксофонисти и тромпетисти.

— Да де, но кои са? И защо си ги сложил на стената си?

— Този тук е Чарли Паркър, а другият до него — Чът Бейкър. Сложил съм ги на стената си, защото обичам музиката им и защото са страхотни.

— И защо са страхотни?

— Не знам — въздъхна Уил. — Може би защото са вземали наркотици и са умрели.

Маркъс го погледна, за да провери да не би да се шегува, но Уил му се стори напълно сериозен. Маркъс не би желал да има на стената си снимки на хора, които са вземали наркотици и са умрели. Би предпочел да забрави, че в живота съществуват такива неща, а не да ги гледа всеки божи ден.

— Искаш ли да пийнеш нещо? Чаша чай или кока-кола?

— Да, благодаря.

Маркъс го последва в кухнята. Тя изобщо не приличаше на тяхната. Беше много по-малка и по-бяла и имаше много повече домакински електроуреди, болшинството от които изглеждаха така, сякаш никога не бяха използвани. А те си имаха само сокоизстисквачка и микровълнова фурна, които бяха до такава степен покрити с петна, че отдавна бяха станали черни.

— Това какво е?

— Кафеварка.

— А това?

— Уред за сладолед. Какво искаш?

— Ще хапна малко сладолед, ако смяташ да направиш.

— Не смятам. Отнема часове.

— Тогава можеш да купиш и от магазина.

— Кола?

— Може.

Уил му подаде една кутийка кола, той я отвори и запита:

— По цял ден ли гледаш телевизия?

— Естествено, че не.

— Тогава какво друго правиш?

— Чета. Ходя по магазините. Срещам се с приятели.

— Хубав живот. А когато си бил малък, ходил ли си на училище?

— Да, разбира се.

— И защо? Искам да кажа, че не ти е било особено необходимо да го правиш, нали така?

— Откъде ти хрумна? За какво, според теб, човек ходи на училище?

— За да си намери работа.

— Ами четенето и писането?

— Аз се научих да чета и да пиша преди цяла вечност, но ето, че още продължавам да ходя на училище. Защото някой ден трябва да си намеря работа. А ти си можел да се откажеш от училището, още когато си бил на седем-осем години. И да си спестиш сума ти неприятности. Не се налага да познаваш историята, за да четеш или да ходиш по магазините, нали така?

— Зависи. Може пък да искаш да четеш книги за историята.

— Ти такива книги ли четеш?

— Не много често.

— Ясно. Тогава защо си ходил на училище?

— Не ти ли писна да си чешеш езика, Маркъс?! — опита се да го прекъсне Уил, ала безрезултатно.

— Ако знаех, че няма да ми се налага да работя, не бих си направил труда да ходя на училище.

— Защо, не ти ли харесва там? — запита Уил, докато си приготвяше чаша чай. Когато си сложи и млякото, двамата се върнаха в дневната и отново седнаха на дивана.