Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Тя е добре, благодаря — отговори Маркъс с тон, който предполагаше, че тя винаги си е била добре.

— Искам да кажа… Нали се сещаш…

— Да, да, сещам се. Не, няма нищо такова.

— Това измъчва ли те все още?

Маркъс никога не беше говорил за случилото се от онази кошмарна нощ насам, а дори и тогава не бе споделял с никого какво чувства. А онова, което чувстваше — непрекъснато, всеки божи ден, — беше неописуем страх. Всъщност основната причина, поради която идваше на гости у Уил всеки ден след училище, беше възможността, която това му предоставяше да отложи прибирането си вкъщи с час-два — от Деня на мъртвата патица насам той не бе в състояние да се изкачи по стълбите към техния апартамент, без да си спомни всичко. А когато стигнеше до момента, в който трябваше да постави ключа в ключалката и да го завърти, сърцето му вече биеше така, че щеше да се пръсне, а ръцете и краката му трепереха — и когато зърнеше майка си да гледа телевизия, да готви или да си подготвя работата за следващия ден на кухненската маса, го заливаше такова щастие, че едва се сдържаше да не се разплаче, да не припадне или нещо такова.

— Мъничко. Само когато се сетя.

— И кога се сещаш?

— Знам ли?! — Непрекъснато, непрекъснато, непрекъснато! Може ли да го сподели с Уил? Не беше сигурен. Не можеше да го сподели с майка си, не можеше да го сподели с баща си, не можеше да го сподели и със Сузи — те веднага щяха да направят от мухата слон. Майка му ще се разтревожи ужасно, Сузи ще поиска да поговорят по-надълго по проблема, а баща му ще настоява той да се върне да живее при него в Кеймбридж… Нямаше нужда от подобен хаос. Така че, защо да казва каквото и да било на когото и да било? Какъв е смисълът? Единственото, което Маркъс искаше, бе някой да му обещае, че това никога, ама никога повече няма да се повтори — а подобно нещо никой не можеше да му обещае.

— Мамка му! — възкликна Уил и веднага се извини: — Съжалявам! Изпуснах се, без да искам.

— Няма нищо. В училище всички псуват — така си говорят.

И това беше всичко. Това беше всичко, което Уил се сети да каже: „Мамка му!“ Маркъс не беше много наясно какво бе накарало Уил да изпсува така невъздържано, но реакцията му хареса — накара го да се почувства по-добре. Защото беше едновременно сериозна, не прекалена и го накара да проумее, че в страха му няма нищо срамно и неестествено.

— Ако искаш, остани да гледаш и „Съседи“ — предложи Уил. — Защото, ако сега си тръгнеш, ще изпуснеш началото.

Маркъс изобщо не гледаше „Съседи“ и не можеше да разбере как на Уил му хрумна, че го гледа, но въпреки това остана. Някак си почувства, че трябва да остане. Двамата изгледаха сериала в пълно мълчание, а когато накрая се заредиха надписите, Маркъс стана, благодари му учтиво за гостоприемството и се прибра вкъщи.

Уил усети, че е започнал да втъкава нишката на гостуванията на Маркъс в тъканта на ежедневието си. Не че му беше особено трудно да го направи — тъканта на неговото ежедневие си беше по принцип доста разтеглива и можеше да се запълни с разнообразни по вид и големина дупки и дупчици. Но въпреки всичко той би могъл да ги запълни с други, по-лесни неща — повече магазини, повече филми… Защото контактът с Маркъс надали би могъл да се нарече лесен като гледането на стар филм със Стив Мартин или похапването на торбичка карамелени бонбонки с пълнеж. Не че момчето се държеше лошо, когато му гостуваше, и не че му беше трудно да разговаря с него — нищо подобно. Маркъс беше труден просто защото често създаваше впечатлението, че се е отбил случайно на тази планета на път за другия край на вселената, където, всъщност, му е мястото. Периодите му на пълно духовно отсъствие, когато се затваряше в себе си и ставаше недосегаем, се редуваха с периоди, в които, сякаш за да компенсира продължителната си липса, той започваше да задава въпрос след въпрос.

Един-два пъти Уил реши, че няма да има сили да се изправи срещу момчето, затова излезе по магазините, за да не го завари Маркъс вкъщи. Но през повечето дни в четири и петнайсет следобед си беше у дома в очакване да чуе звънеца — понякога защото не му се мърдаше никъде, понякога защото чувстваше, че дължи нещо на Маркъс. Какво точно дължеше и защо му го дължеше, той трудно би могъл да отговори, но безспорно съзнаваше, че в момента играе някаква важна роля в живота на детето, а тъй като не играеше никаква роля в ничий друг живот, стигна до извода, че надали ще се изчерпи от състрадание. Все пак си беше известно обвързване — да си принуден да търпиш ежедневно едно дете, което ти се натрапва всеки следобед… Уил често си казваше, че с нетърпение очаква момента, когато Маркъс ще си намери някаква друга цел в живота.