Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— И аз така си помислих.

— Не съм казал нищо! Единственото, което казах, е… Не разбираш ли, просто не искам да обсъждам желанията си с теб! Хайде, върви си!

— Хубаво. Обаче пак ще се върна.

Когато замисляше новата си роля и се вживяваше в образа си, за да се присъедини към „Самотните родители — заедно в самотата“, Уил си представяше единствено сладички дребни дечица, а не деца, които ще могат да го проследят и ще се намъкват безцеремонно в дома му. Представяше си как навлиза в техния свят, без да предвиди, че те също ще бъдат в състояние да проникнат в неговия. Защото ролята му в този живот беше на гост, а не на човек, приемащ гости.

Маркъс не беше никак глупав. Е, понякога се държеше като такъв, например когато се изпускаше да тананика на глас, но не беше малоумно глупав — просто му липсваше малко финес. Затова не му беше необходимо дълго време, за да проумее, че нещата, които бе научил за Уил — че няма нито дете, нито бивша съпруга, — са прекалено ценни, за да се отказва бързо от тях. Струваше си да ги позадържи за себе си известно време. Защото, ако веднага след първото си гостуване у Уил бе казал истината на майка си и на Сузи, това щеше да е краят. Те щяха автоматично да му забранят да се среща, та дори и да разговаря с Уил — а Маркъс нямаше никакво желание да се стига дотам.

Не беше много сигурен защо не иска. Просто знаеше, че не желае да харчи тази ценна информация веднага, така както се стремеше да не харчи веднага парите, получени за рождения си ден — предпочиташе да ги позадържи малко в джоба си, за да се поогледа и да оцени стойността им. Знаеше, че не може да накара насила Уил да излиза с майка му, щом той не желае, но пък може да го принуди на направи нещо друго — нещо, което още не му беше хрумнало. И за да си състави по-добра представа какво би могло да бъде това нещо, той започна да ходи на гости на Уил почти всеки ден след училище.

Когато му звънна на вратата за първи път след онази случка, Уил не изпадна в особен възторг при вида му. Препречи прага и постави ръка върху бравата, след което каза троснато:

— Какво искаш?

— Нищо. Просто реших да намина. — Тези думи накараха Уил да се усмихне, макар че Маркъс не разбра защо. — Какво правиш?

— Какво правя ли?

— Аха.

— Ами, гледам телевизия.

— Какво гледаш?

— „Обратно броене“.

— Какво е това? — Маркъс отлично знаеше какво е това. Всяко дете, което някога е ходило на училище, знае, че това е най-скучното предаване в историята на телевизията.

— Шоу с разни въпроси. За думи и числа.

— Така ли? Може пък и да ми хареса. — Разбира се, че нямаше да му хареса. Никой не харесваше това предаване, с изключение на майката на приятелката на баща му.

— Хубаво. Обаче мен какво ме засяга?

— Мога да го гледам заедно с теб, ако искаш.

— Много мило от твоя страна, Маркъс, но съм сигурен, че ще успея да се оправя и сам.

— Аз съм много добър в анаграмите. И по математика. И наистина мога да ти помогна, ако действително държиш да се справиш.

— Аха! Явно си напълно наясно с това предаване.

— Има нещо такова. Но едва сега си го спомних. И наистина ми харесва. Ще си тръгна, когато свърши.

Уил го изгледа за миг, поклати глава и накрая каза:

— Какво да те правя? Хайде, влизай.

Маркъс и без това вече беше почти влязъл. Веднага се отправи към дългия кремавобял диван на Уил, изхлузи си обувките и се изтегна блажено. Това „Обратно броене“ си беше все така тъпо, както го помнеше, но не каза нищо, не направи никакъв коментар, нито помоли домакина си да смени канала. (Уил имаше кабел — Маркъс си отбеляза наум този факт за бъдеща употреба.) Седеше си търпеливо и гледаше. А Уил не реагираше по никакъв начин, докато течеше предаването — нито извикваше победоносно отговорите, нито роптаеше възмутено, когато някой отговаряше грешно. Просто си седеше и пушеше.

— За това предаване ти трябват лист и химикалка — отбеляза накрая Маркъс, когато шоуто завърши.

— Ще го имам предвид.

— Никога ли не го гледаш с лист и химикалка?

— Понякога.

— А днес защо не го направи?

— Откъде да знам? Господи!

— Можеше да си вземеш лист и химикалка — аз нямаше да ти се разсърдя.

— Много благородно от твоя страна.

Уил изключи телевизора с дистанционното и в стаята настъпи мълчание.

— Кажи ми, Маркъс, какво искаш от мен? Нямаш ли домашни за утре?

— Имам. Искаш ли да ми помогнеш да ги напиша?

— Нямах предвид това. Исках да кажа, че ще е най-добре да се прибереш у вас и да ги напишеш.