Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

След въпросния първи обяд не бяха поемали никакви ангажименти един към друг. Излязоха от ресторанта, после се поразходиха малко около Ковънт Гардън, а накрая хванаха метрото, за да се върнат в северната част на Лондон. Така той бе успял да се прибере вкъщи точно навреме за спортните новини. Но въпреки всичко Уил бе убеден, че през този ден бяха положили начало на нещо, което няма да завърши толкова лесно.

Само след няколко дена той вече бе на съвсем друго мнение. Загуби всякакъв интерес към благотворителни дела. Загуби всякакъв интерес и към Маркъс, и към Фиона. Сетеше ли се за тях, се обливаше в студена пот от срам. Нямаше никакво намерение да ги вижда повече. Даже се съмняваше, че ще събере сили да мине през Холоуей — толкова се страхуваше да не се сблъска случайно с някой от двамата. Даваше си сметка, че малко преиграва, но не можеше да се владее. Песнички! Как може един нормален човек да се занимава с някого, който те кара да си пееш! Съзнаваше, че и майката, и синът са малко смахнати, но чак пък толкова…

Всичко започна по най-обикновения начин — с една покана за вечеря. И макар че самата храна не му се понрави особено — нещо вегетарианско с грах, ориз и консервирани домати, — разговорът му достави огромно удоволствие. Фиона му разказа за работата си като музикален терапевт, а Маркъс разказа на Фиона, че Уил печели по един милион лири на минута, защото баща му бил написал някога песен. Уил им помогна в миенето на чиниите, а Фиона направи чай, след което седна пред пианото и започна да свири.

Не беше зле. Свиренето й беше по-добро от пеенето — не че гласът й беше лош, напротив — най-обикновен глас, може би малко слабичък, но със сигурност имаше слух и пееше вярно. Да, качеството на гласа й си беше наред и не то го притесни — притесни го откровеността, с която тя пееше. И преди се беше срещал с хора, които внезапно грабват китарата или сядат пред пианото и започват да пеят (макар че рядко доизкарваха песента докрай) — но те винаги показваха по някакъв начин, че се превземат: или ще изберат някаква глупава песничка, или ще я изпеят идиотски, или ще си акомпанират неумело — изобщо каквото и да е, само и само да убедят останалите, че не вземат тази работа на сериозно.

Обаче Фиона вземаше всичко на сериозно. Когато пееше „Чукам на вратата на Рая“, тя наистина го мислеше. Когато пееше „Огън и дъжд“, тя го съпреживяваше. Съпреживяваше и „А сега и от двете страни“. Между нея и песента не стоеше никаква преграда — тя сякаш беше вътре и в съдържанието, и в мелодията. Дори притваряше очи, докато пееше.

— Искаш ли да седнеш до мен, за да следиш думите? — запита го тя, след като свърши „А сега и от двете страни“. До този момент Уил седеше на масата, втренчен в Маркъс, но когато и Маркъс започна да пее, той не издържа и се втренчи неумолимо в стената.

— Амииии… Какво следва?

— Някакви специални желания?

Щеше му се тя да изпее нещо, което няма да я накара да притваря очи, като например „Претърколете бурето към нас“, но нямаше как да я помоли за това — създадената вече атмосфера беше съвсем друга.

— Всъщност за мен няма значение — беше принуден да отговори той.

И тя избра „Убива ме бавно с неговата песен“. На Уил не му оставаше нищо друго, освен да седне до нея и да се остави крайно странната за неговата душевност лирика на текста да го повлече и да го кара да изплюва от време на време някакви крайно непривични за нормалния човек думи като „любов“, „мъка“ и какво ли още не. Той беше наясно — разбира се, че беше наясно, — че песента няма да трае вечно, че вечерта също няма да трае вечно, че скоро ще си бъде вкъщи в удобното си самотно легло и че пеенето с една депресирана хипарка и нейния малко смахнат син няма да го убие. Отлично съзнаваше всичко това, но някак си не можеше да го почувства . Вече започваше да си дава сметка, че не е в състояние да направи нищо за тези хора. Как е могъл да бъде такъв глупак, та да си въобрази, че тук може да открие нещо интересно?!

Когато се прибра вкъщи, веднага побърза да си пусне един компактдиск на „Пет Шоп Бойс“ и на техния фон да гледа без звук „Затворникът от блок Н“. Копнееше да слуша пеенето на хора, които не съпреживяват по никакъв начин песента си, и да гледа хора, на които може да се посмее. Постара се и да се напие — напълни си една чаша с лед и започна да я долива непрекъснато с уиски. И когато алкохолът постепенно го хвана, той проумя, че хората, които съпреживяват песента си, са в много по-голяма степен склонни към самоубийство от хората, на които не им пука. Не си спомняше дори един-единствен случай, в който през главата му да е минавала мисъл за самоубийство — беше сигурен, че няма и да му мине. Като се замислеше, той си даваше сметка, че не е достатъчно вътре в живота, за да го направи. Защото единствено човек, който е вътре в живота, който се чувства неразривна част от света около себе си, може да бъде вегетарианец, може да притваря очи, докато пее, може да бъде родител дори. И тъй като той бе далече от всякаква опасност да се усети вътре в живота, бе абсолютно уверен, че това му гарантира дълъг и лишен от депресивни пристъпи спокоен живот. Огромна грешка от негова страна да си въобрази, че благотворителната дейност е за него! Надяваше се да не се поддаде никога повече на подобна заблуда, защото в противен случай имаше опасност да откачи. Фиона също извършваше благотворителност — и какво добро бе видяла от това? Нищо. Дори напротив — избраното от нея поприще я бе направило уязвима, объркана, неадекватна. А Уил си бе изградил безотказна житейска философия, с чиято помощ се надяваше да доживее до спокойни, безпроблемни старини. Защо да я прецаква точно сега?!