Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Добре де — каза той помирително. — Не никога, само понякога.

— Желаете ли да се върна след няколко минути? — запита сервитьорът.

Маркъс бе забравил за присъствието му.

— Мммммммм…

— Поръчай си риба меч — повтори момчето.

— Ще взема пенне песто — каза накрая майка му. — Със смесена салата.

Уил си поръча бира, а майка му — чаша бяло вино. После на масата отново се възцари мълчание.

Маркъс си нямаше приятелка, нито пък някога бе имал такава — освен ако не броим Холи Гарет, която той категорично не броеше. Но знаеше едно: ако момче и момиче се срещнат и ако те нямат приятелка или приятел, и ако и на двамата всичко им е наред, и ако им е относително приятно заедно, то те спокойно могат да започнат да излизат. Защо да не опитат? Уил си нямаше приятелка, освен ако не броим Сузи, която Маркъс не броеше, а майка му също си нямаше приятел, така че… За всички ще бъде добре. Колкото повече мислеше по този въпрос, толкова повече се убеждаваше, че е така.

Не че имаше нужда от човек, който да замени баща му. Бе говорил с майка си по този въпрос още отдавна. Гледаха едно предаване по телевизията, посветено на семейството, където някаква представителка на торите беше заявила, че всеки трябва да има и майка, и баща — майка му се бе ядосала много, а после бе изпаднала в депресия. После, малко преди да стане онази работа с болницата, той бе живял дълго с идеята, че консерваторката по телевизията е много тъпа — при това го бе споделял с майка си не веднъж, — но бе пропуснал да забележи, че две е опасно число. А сега, когато нещата от живота го бяха накарали да проумее този факт, Маркъс не бе особено сигурен какво точно да мисли за дебелата консерваторка. Но беше сигурен в едно — нямаше значение дали семейството, в което живее, се състои само от жени или само от мъже, или само от деца — единственото, което имаше значение, беше броят на хората. Единственото, от което той се нуждаеше, бяха колкото е възможно повече хора.

— Защо само си седите? — запита внезапно той.

Уил и майка му го погледнаха едновременно.

— Нали ме чухте? Защо само седите, а не си говорите? Хайде, говорете си!

— Сигурна съм, че скоро и това ще направим — каза майка му.

— Обядът ще свърши, докато се наканите да си кажете нещо — изсумтя Маркъс.

— За какво искаш да си говорим? — попита Уил.

— За каквото и да е: политика, филми, убийства — само говорете.

— Не съм убедена, че в това се състои смисълът на всеки разговор — каза майка му.

— Може би досега трябваше да измислите нещо! Достатъчно сте големи, за да го направите.

— Маркъс!

Но Уил се засмя и каза:

— Той е прав. Не знам ти на колко си години, Фиона, но двамата заедно сигурно имаме поне шейсетгодишен опит във водене на разговори, така че може и да успеем да направим нещо по този въпрос.

— Добре, давай.

— Е?

— Моля те, след теб.

И двамата се засмяха, но никой не каза нищо повече.

— Уил — обади се Маркъс.

— Да, Маркъс? — каза Уил.

— Какво мислиш за Джон Мейджър?

— Нищо особено.

— А ти, мамо?

— Много добре знаеш какво мисля за него.

— Да, но го кажи на Уил.

— Нищо особено.

Боже, тези го побъркваха!

— Защо?

— О, Маркъс, кажи ми защо не ни оставиш на мира?! Вместо да ни улесниш, ти правиш нещата още по-трудни! Притесняваш ни! Не се тревожи, скоро ще започнем да разговаряме.

— Кога?

— Престани най-сетне!

— Уил, ти бил ли си женен някога?

— Маркъс, ако продължаваш, рискуваш да се ядосам!

— Няма нищо, Фиона. Не, не съм се женил, Маркъс. А ти?

— Естествено, че не съм. Още съм много малък.

— Аха!

— А сега попитай мама.

— Фиона, била ли си омъжена някога?

— Не.

Маркъс се обърка. Когато беше дете — истинско, малко дете, — живееше с убеждението, че човек трябва да е женен, за да бъде баща или майка — точно както трябва да имаш шофьорска книжка, за да караш кола. Вече беше наясно, че това не е истина и че неговите родители никога не се бяха женили, но някак си е доста трудно да се разделиш с лека ръка с убежденията, които са били ключови в твоето израстване.

— А искаше ли да се омъжиш, мамо?

— Не особено. Не ми се струваше кой знае колко важно.

— Тогава защо другите хора го правят?

— Ами, по ред причини. Например заради чувството за сигурност. Или поради натиска от роднините. А някои пък се подвеждат по криворазбраните си понятия за романтика…

Уил се засмя и отбеляза:

— Доста цинично.

Маркъс не схвана точно какво иска да каже той, но и така не беше зле — ето, че майка му и Уил вече имаха обща тема за разговор, която със сигурност не беше подхваната от него.