Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Сигурен ли си, че искаш да обядваме точно тук, Маркъс? — запита майка му.

— Защо не? Пък и къде другаде да отидем? — Маркъс би приел всяко едно предложение, стига да е що-годе прилично. Не изгаряше от желание да виси редом с цяла тълпа французи и италианци — някак си не беше правилно.

— На ъгъла има една пицария — предложи Уил.

— Не, благодаря.

— Нали непрекъснато ми тантониш, че искаш да ядеш пица! — изуми се майка му.

— Нищо подобно. — Напротив, беше си точно така, но пиците са прекалено евтини за подобен обяд.

И продължиха да чакат на опашката, потънали в мълчание. С тази скорост на развитие на нещата очевидно никой нямаше да се ожени за никого. На всичко отгоре беше прекалено мокро и прекалено неприятно.

— Кажи ми защо искаш да отидем точно в „Планета Холивуд“ и аз ще видя дали няма да мога да измисля някое сходно на този ресторант място — обади се накрая Уил.

— Ами, не знам. Защото е известен. И защото в него предлагат нещата, които обичам да ям — пържени храни и други подобни.

— Добре. Значи, ако измисля някой друг известен ресторант, където също сервират пържени храни, имаш ли нещо против да отидем там?

— Става. Само че трябва да бъде известен по моите, а не по твоите критерии.

— Какво означава това?

— Трябва да бъде толкова известен, че и децата да са чували за него. Не може само ти да ми кажеш, че е известен, защото щом аз не съм чувал за него, значи не е известен.

— Значи, ако ти предложа да отидем в „Двайсет и осем“, ти няма да искаш.

— Няма. Не е известен. Никога не съм чувал за него.

— Но там също ходят известни хора.

— Кои например?

— Актьори и други такива.

— Кои актьори?

— Мисля, че всички известни актьори са били в този ресторант по едно или друго време. Но те нямат навика да обявяват предварително пристигането си. Ще бъда честен с теб, Маркъс — възможно е, като отидем там сега, да се сблъскаме с Том Круз и Никол Кидман. Възможно е обаче да не видим и никого. Но със сигурност ще ти предложат хубава пържена храна. От друга страна, ако продължим да стоим на тази опашка, само ще се намокрим, а като влезем, няма да видим никой, който си заслужава да се види.

— Хубаво.

— Искаш да кажеш, че си съгласен?

— Да.

— Добро момче.

От пръв поглед се виждаше, че в този ресторант „Двайсет и осем“ не идват никакви известни хора. Не че беше лош, напротив — храната беше хубава, обстановката — приятна, но си беше най-обикновен, нормален ресторант. По стените нямаше нищо — нито якето на Клинт Ийстууд, нито маската на Майкъл Кийтън, с която игра в „Ватман“. Даже нямаше снимки с автографи. Индийският ресторант на ъгъла на тяхната улица, откъдето си поръчваха храна за вкъщи, също си беше най-нормален ресторант, само че и той дори имаше снимка с автограф на някакъв известен футболист на „Арсенал“ от близкото минало. Не че Маркъс имаше нещо против — даже напротив. Защото най-важното бе, че сега бяха седнали и сухи, а майка му и Уил най-сетне можеха да започнат да си говорят.

Но очевидно се нуждаеха от известна помощ в началото — никой не се обади, докато не пристигна сервитьорът, за да приеме поръчката.

— Омлет с гъби и пържени картофки, ако обичате. И кола — започна пръв Маркъс.

— За мен пържола от риба меч — каза Уил. — Без зеленчуци, само салата в отделна чиния.

На Фиона обаче очевидно й беше трудно да вземе решение.

— Защо не си поръчаш и ти пържола от риба меч? — обърна се към нея Маркъс.

— Мммммм…

Опита се да привлече вниманието на майка си от своята страна на масата, без да забележи Уил. Кимна енергично, а после се изкашля.

— Добре ли си, миличко?

По някаква необяснима причина Маркъс беше убеден, че ще бъде добре, ако майка му си поръча същата храна като Уил. Не че човек можеше да разговаря цяла вечност за предимствата на рибата-меч, но може би това щеше да им подскаже, че все пак имат нещо общо — че понякога възприемат нещата по един и същи начин. Макар и в действителност да не беше така.

— Ние сме вегетарианци — реши да се намеси той. — Но риба ядем.

— Значи не сме истински вегетарианци.

— Вярно, че не ядем риба много често. Само понякога риба с пържени картофи. Но вкъщи никога не готвим риба, нали?

— Не много често наистина.

— Всъщност никога.

— О, я стига си ме правил на посмешище!

Маркъс не можеше да разбере как признанието, че тя никога не готви риба вкъщи, я прави за посмешище. Да не би мъжете да не харесват жени, които не готвят риба? Не че държеше особено да научи.