Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Но тази сутрин установи, че интересните събития от последния уикенд го разсейват донякъде. По някаква необяснима причина — може би защото в границите на един средностатистически ден, обхващащ двайсет единици време и концентриран върху една бърза кръстословица в тоалетната, срещите му с истинска житейска драма бяха много редки — мисълта му непрекъснато се връщаше към Маркъс и Фиона и го караше да се пита как ли са те днес. На всичко отгоре липсата на интересни обяви в „Гардиън“ го бе довела до крайно странното и категорично нездравословно желание да влезе в техния живот по някакъв начин. Може би Фиона и Маркъс се нуждаят от него много повече, отколкото Сузи. Може би той наистина… е в състояние да направи нещо добро за тях двамата. Защо пък да не прояви доброжелателен интерес към тях и да придаде на живота им малко по-прилична и щастлива форма?! Маркъс ще бъде спечелен лесно — ще го води от време на време на разни места, например до Арсенала 4 4 Някогашната сграда на Арсенала в Лондон днес функционира като огромна изложбена зала. (Бел.прев.) . А Фиона пък може да заведе на ресторант за прилична вечеря, а защо не и на театър.

Към десет часа сутринта звънна на Сузи. В момента Меган спяла, а тя тъкмо седнала, за да пийне едно кафе.

— Питах се какво ли става с нашите приятели — започна привидно небрежно Уил.

— Мисля, че са сравнително добре. Фиона още не се е върнала на работа, но Маркъс е на училище. А ти как си?

— Благодаря, добре.

— Звучиш ми доста весело. Да не би нещата при теб да са се оправили?

Щом звучи весело, значи нещата наистина са се оправили.

— Разбира се! Всичко се нареди чудесно.

— А Нед добре ли е?

— Да, напълно. Нали, Нед? — Защо го направи? Този щрих беше напълно безсмислен. Защо не се откаже от тази работа?

— Чудесно.

— Слушай, мислиш ли, че мога да помогна по някакъв начин на Маркъс и Фиона? Например да изведа Маркъс някъде?

— Стига да искаш да го направиш.

— Разбира се. Той изглеждаше някак… — Как? Как изглеждаше Маркъс, освен дето приличаше на малко чалнат и една идея повече злонамерен? — Стори ми се приятно момче. Смятам, че ще се разбираме много добре с него. Може би ще мога да… нали знаеш, да започна да градя върху вече постигнатото.

— Защо не се обърнеш направо към Фиона?

— Да, наистина. Ще се радвам да ви видя и вас двете с Меган в най-скоро време.

— Аз все така нямам търпение да се запозная с Нед.

— Добре. Ще измислим нещо.

Ето ти значи едно огромно щастливо семейство. Вярно, че това семейство включва едно невидимо двегодишно момченце, едно нацупено дванайсетгодишно хлапе и неговата склонна към самоубийство майка, но по закона за всемирната гадост щом по принцип не харесваш семействата, си обречен да попаднеш точно на такова.

Уил си купи списание „Тайм аут“ 5 5 В приблизителен превод — „За свободното време“. (Бел.прев.) и го прочете от корица до корица в опит да открие нещо, което би се понравило на едно дванайсетгодишно момче в съботната вечер — или по-скоро нещо, чрез което веднъж завинаги да докаже на Маркъс, че ако го мисли за средностатистически изостанал от времето трийсет и шест годишен дъртак — много е сбъркал. Започна с детските страници, но скоро осъзна, че Маркъс не е от децата, любители на катерушки, нито пък от децата, подскачащи възторжено пред героите в кукления театър — и по-скоро, че той изобщо не е дете. Когато си на дванайсет години, детството вече е останало зад гърба ти. Уил се опита да си припомни какво е обичал на тази възраст, но въпреки усилията не можа да си спомни нищо, освен нещата, които е мразел да прави. Със сигурност мразеше да прави всички онези неща, които възрастните те карат да правиш, независимо от техните добри намерения. Вероятно най-готиното нещо, което би могъл да стори за Маркъс в събота, бе да го остави да си подивее на воля — да му даде някаква сума пари, да го заведе в Сохо и да го остави там. Но същевременно не можеше да не признае, че докато подобна идея би му спечелила стотици точки в раздел „страхотния чичко“, то тя не се вместваше особено добре в скалата на родителските отговорности — ако Маркъс реши да се впусне в кариерата на момче под наем и прекъсне всякакви взаимоотношения с майка си, то Уил неминуемо ще започне да усеща угризения на съвестта и вероятно дори и съжаление.

Кино? Видео аркади? Ледена пързалка? Музеи? Изложбени зали? Макдоналдс? Господи, как успяваха хората да преживеят своето детство, без да изпаднат в неколкогодишна летаргия?! Ако Уил беше принуден да се върне в детството си, щеше да се вмъкне в леглото веднага щом усети, че започва да губи интерес към Заека Питър и да помоли да бъде събуден чак за деня, когато трябва да си подаде документите за лична карта. Нищо чудно, че младежите често се забъркват с наркотици, престъпления и проституция. Прибягват до наркотици, престъпления и проституция просто защото сега именно те са на мода — един вълнуващ, многоцветен и приятен на вкус набор от удоволствия, които по негово време не съществуваха. По-важният въпрос обаче бе защо неговото поколение бе до такава степен апатично, непредприемчиво и спазващо законите — особено като се има предвид, че в младостта му липсваха дори такива символични залъгалки за тийнейджъри като австралийските сапунки, които в съвременното общество минаваха за младежки забавления.