Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Но после всичко внезапно се преобърна и филмът се концентрира върху самоубийството. На човека дотолкова му писна да бъде прикован в един и същи ден стотици години, че накрая реши да се самоубие. Макар че и това нямаше смисъл. Каквото и да предприемеше, той пак се събуждаше и започваше новия ден (само дето денят не беше нов, а си беше все същият, досаден до втръсване ден!).

Маркъс много се ядоса. На кутията не пишеше нищо по този въпрос, а ето, че нещастникът се опита да се самоубие поне три хиляди пъти! Вярно, че не успя, но това в никакъв случай не класифицираше филма като смешен. Майка му също не бе успяла да се самоубие, но това не превръщаше живота й автоматично в комедия. Защо не бяха предупредили?! Сигурно има много хора, които искат да гледат една хубава комедия, веднага след като са се опитали да се самоубият. А ако и те решат да изберат този филм?

Отначало Маркъс не издаде нито звук — дотолкова се стараеше, че дори като че ли спря да диша. Не искаше майка му да чува как диша, за да не реши, че диша прекалено шумно, защото е разтревожен. Но накрая вече не издържа и изключи видеото с дистанционното.

— Какво става?

— Просто исках да погледам това — отговори той и направи неопределен жест към екрана, където мъж с френски акцент и готварска шапка се опитваше да научи един от Гладиаторите как се разпаря риба и й се вадят червата. Това категорично не бе сред любимите предавания на Маркъс, особено като се имаше предвид, че той мразеше готвенето. И рибата. Не си падаше особено и по „Гладиаторите“.

— Това ли? И защо?

— В училище ни учат да готвим и ни казаха, че за домашно трябва да гледаме това предаване.

— Au revoir — каза мъжът с готварската шапка. — До скоро — каза Гладиаторът. Двамата помахаха и предаването завърши.

— Значи утре ще си имаш неприятности — каза майка му. — Защо не ме предупреди, че трябва да гледаш това предаване?

— Забравих.

— Е, добре. В такъв случай поне можем да си доизгледаме филма.

— Така ли мислиш?

— Да. Смешен е. На теб не ти ли е смешен?

— Обаче не е особено реалистичен, не мислиш ли?

Тя се засмя и отвърна:

— О, Маркъс, кажи ми как можеш да се оплакваш от липса на реализъм, когато ме караш да гледам как разни хора скачат върху влакове от експлоадиращи хеликоптери?!

— Вярно, но тях поне можеш наистина да ги видиш как го правят. Да ги видиш в действителност. А в този филм човек не може да бъде сигурен, че главният герой се събужда все в един и същи ден — може би всичко просто е измислено, не смяташ ли?

— Понякога говориш като идиот.

Няма що! Той се опитва да спести на майка си гледката как някакъв се опитва да се самоубие отново и отново, а тя го нарича идиот!

— Мамо, не можеш ли да разбереш истинската причина, поради която изключих телевизора?

— Не съвсем.

Не беше за вярване! Не може да не мисли за това непрекъснато — както той мисли!

— Заради онова, което героят се опитва да направи.

Тя го изгледа недоумяващо и отвърна:

— Съжалявам, Маркъс, но все още не те разбирам.

— Онова… нещо.

— Маркъс, имаш достатъчно добър речник, за да ми обясниш по човешки какво имаш предвид.

Майка му направо го подлудяваше!

— През последните десет минути тоя се опита да се самоубие поне сто пъти! Като тебе! Аз не искам да го гледам. Не искам и ти да го гледаш!

— О, ясно — промълви майка му, взе дистанционното от ръката му и изключи телевизора. — Съжалявам. Държах се като пълен задръстеняк, нали?

— Точно така.

— Изобщо не можах да направя връзката. Невероятно! Боже! — възкликна тя и поклати глава. — Крайно време е да се взема в ръце!

Маркъс имаше чувството, че досега изобщо не е познавал майка си. Съвсем доскоро той си мислеше, че тя е… може би не идеална , защото понякога се караха и тя не му позволяваше да прави някои от нещата, които той искаше да прави, но все пак не и глупава, нито луда, нито пък, че не е права. Даже и когато се караха, той разбираше гледната й точка — тя просто казваше нещата, които майките обикновено обичат да казват. Но в момента изобщо не можеше да я разбере. По-рано не проумяваше причината за плаченето й, а сега, когато очакваше от нея да бъде още по-нещастна от преди, тя внезапно се оказваше съвсем нормална. Вече започваше да се съмнява в собствената си способност за преценка. Да не би опитът за самоубийство вече да не се счита за кой знае каква работа? Уж след него трябваше да последват дълги разговори и сълзи, и прегръдки… Но очевидно нещата не стоят точно така. Човек просто си лежи на дивана, гледа си безгрижно видео и се държи така, сякаш нищо не се е случило.