Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Да пусна ли филма? — запита я той. Това беше своеобразен тест от негова страна — майката, която познаваше, щеше веднага да разбере, че той не го мисли.

— Ако нямаш нищо против — отвърна тя. — Искам да видя как ще завърши.

Уил никога не беше имал проблеми със запълването на дните. Може и да не се гордееше с кой знае какви професионални постижения, но определено изпитваше гордост по повод способността си да се носи по повърхността на безбрежния океан от време, което имаше на свое разположение — някой не толкова изобретателен човек скоро би загубил ориентация и би потънал.

Вечерите не представляваха проблем — познаваше доста хора. Нямаше представа откъде точно ги познава, защото никога не бе имал колеги, а с приятелките си преставаше да разговаря, когато те се превръщаха в бивши приятелки. Но все пак бе успял да събере доста познати по житейския си път: хора, работили някога в магазините за грамофонни плочи, на които той бе станал редовен клиент, хора, с които бе играл футбол или скуош, хора от местния отбор на знаещите, към който той някога бе принадлежал — такива неща. И те някак си изпълняваха добре отредената им от него роля на необходими познати. Не че щяха да бъдат от особено голяма полза в случай на депресия със самоубийствени желания, а още по-малко пък — на разбито сърце, но вършеха добра работа за една игра на комар или за питие с къри.

Да, с вечерите нямаше проблем. Но дните вече бяха нещо друго. Дните поставяха на изпитание неговата изобретателност и търпение, защото всичките му познати ходеха на работа — освен ако не бяха по бащинство, като Джон, бащата на Барни и Имоджен, когото Уил и без това нямаше желание да посещава. Затова си беше измислил специфичен начин за справяне с деня — възприемаше го като сбор от дейности, разпределени в строго фиксирани единици време — всяка такава единица се състоеше от около половин час. Беше установил, че интервал от цял час представлява значително предизвикателство, пък и повечето неща, които човек обикновено извършва през деня, отнемат половин час: преглеждането на вестника, вземането на душ, подреждането на апартамента, гледането на поредния сериал, решаването на кръстословица в тоалетната, закусването и обядването, пазаруването в местния магазин… Това бяха девет единици от ден, разпределен в двайсет (вечерите не се брояха) — единици, запълнени с основните неща от ежедневието. Той бе достигнал до етапа, в който често се питаше как приятелите му успяват да вмъкнат в този така ограничен брой единици и личния си живот, и работата си. Личният живот отнема страхотно много време, така че как ли е възможно човек и да работи, и да си взема душ в един и същи ден?! Подозираше, че някои от познатите му тайничко си решават проблема с твърде мръснишки съкращения на задължителните времеви единици.

Понякога, когато изпаднеше в определено настроение, пращаше молби за работа в отговор на обявите в „Гардиън“. Обичаше тези страници, защото дълбоко в себе си беше убеден, че притежава необходимата квалификация почти за всички предлагани работни места. Надали би било особено трудно да редактираш списание по вътрешен дизайн или пък да ръководиш малка занаятчийска работилница, или да пишеш статии за ваканционните брошури! „Нищо трудно“ — казваше си той и съвестно започваше да съчинява писма, в които обясняваше на потенциалните си работодатели защо именно той е човекът, когото те търсят. Прилагаше дори и съответната автобиография, макар че тя стигаше едва до втора страница. Беше достигнал до брилянтното хрумване да номерира тези страници „едно“ и „три“, което недвусмислено сочеше, че страница втора — онази, съдържаща подробностите по феноменалните му професионални постижения — се е изгубила някъде по пътя. Идеята беше тези хора да бъдат дотолкова впечатлени от писмото, дотолкова заслепени от необятните му интереси, че да го поканят веднага за интервю, където пък останалата работа щеше да бъде свършена от неустоимия му чар. Но истината бе, че и до ден днешен никой не му бе отправил подобна покана, макар че от време на време получаваше стандартното писмо за отказ.

Но на него изобщо не му пукаше. Той изпращаше тези молби, подтикван от същия импулс, който го бе накарал да се кандидатира за работа като доброволец в кухнята за бедни и безпризорни, и воден от същото настроение, което му бе подшушнало да стане баща на Нед — в такива моменти Уил се потапяше в някаква измислена алтернативна реалност, която нямаше нищо общо с истинския му живот и не му се отразяваше по никакъв начин. Защото той нямаше нужда от работа. Беше си добре и така. Четеше много, следобед гледаше филми, бягаше за здраве, готвеше вкусни неща за себе си и своите приятели, а когато отегчението ставаше прекалено остро и непоносимо, отскачаше до Рим, Ню Йорк или Барселона… В този смисъл спокойно можеше да се каже, че душата му не изгаряше от особен копнеж по промяна.