Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

И в този момент, на най-подходящото място в тази житейска пиеса, някаква жена се запъти към тях — не беше нито лекар, нито сестра, а някакво официално лице.

— Здравейте! Вие ли пристигнахте с Фиона Брюър?

— Да. Аз съм приятелката й Сузи, това е Уил, а това е синът на Фиона, Маркъс.

— Много добре. Налага се да задържим Фиона при нас за тази нощ и не виждам причина вие да седите тук и да я чакате. Маркъс има ли къде да отиде за през нощта? Има ли у вас някой друг, Маркъс?

Маркъс поклати глава.

— Той ще остане при мен — каза Сузи.

— Чудесно, но ще трябва да поискаме позволението на майка му — каза жената.

— Разбира се.

— И аз искам да отида при Сузи — обади се внезапно Маркъс към вече отдалечаващия се гръб на жената. Тя се обърна и му се усмихна. — Не че на някой му пука де.

— Разбира се, че им пука — каза Сузи.

— Сигурна ли си?

Само след няколко минути жената се появи отново, като се усмихваше и кимаше, сякаш Фиона не бе дала просто едно разрешение синът й да преспи на друго място през нощта, а бе родила дете.

— Всичко е наред. Предаде ми да ви благодаря.

— Страхотно! Хайде тогава да вървим, Маркъс! Ще ми помогнеш да отворим малкото диванче.

Сузи постави Меган обратно в бебешката седалка и всички се запътиха към паркинга.

— До скоро — обади се Уил. — Ще ти се обадя.

— Надявам се, че най-сетне ще успееш да си разрешиш проблема с Нед и Пола.

И ето я пак онази позната празнота — Нед и Пола, Нед и Пола… Кои са пък тези? Ах, да, вярно, бившата му съпруга и синът му.

— Ще се постарая. Благодаря за загрижеността.

И той целуна Сузи по бузата, удари приятелски Маркъс по рамото, помаха на Меган и се отдалечи, за да си извика такси. Вечерта се бе оказала крайно интересна, но нямаше никакво желание да я преживява втори път.

Лежеше си тук, на кухненската маса. Той тъкмо поставяше цветята във вазата, както Сузи му бе казала да направи, когато го зърна. Снощи всичко се бе развило толкова бързо и всички бяха изпаднали в такава паника, че никой не му бе обърнал внимание. Маркъс го разтвори, седна и се зачете:

Скъпи Маркъс,

Мисля, че каквото и да напиша в това писмо, ти така или иначе ще ме намразиш. Може би омразата ти все пак няма да е окончателна — напълно възможно е, когато станеш малко по-голям, да започнеш да чувстваш и нещо по-различно от омраза. Но със сигурност ще прекараш много години с убеждението, че аз съм постъпила неправилно, глупаво, егоистично, несъобразително. Затова реших, че няма да е зле да се опитам да ти обясня, макар да съм сигурна, че от обясненията ми надали ще има някаква полза.

Все пак слушай. Една съществена част от мене е наясно, че постъпвам неправилно, глупаво, егоистично и несъобразително. Всъщност, по-голямата част от мен го съзнава. Проблемът обаче е, че тази част вече не е в състояние да ме контролира. Точно това е ужасното на странната болест, от която страдах през последните няколко месеца — тя отказва да слуша когото и каквото и да било. Настоява да си прави каквото си поиска. Надявам се, че никога няма да го преживееш на собствен гръб!

Това няма абсолютно нищо общо с теб. Беше ми много приятно да бъда твоя майка, винаги ми е било, макар от време на време да ми е било и доста трудно. И не мога да разбера защо не ми е достатъчно да бъда твоя майка, но това е факт. Не си мисли, че не желая да живея повече, защото не съм щастлива. Нещата изобщо не стоят така. Усещам се по-скоро прекалено уморена, прекалено отегчена — този купон продължава вече прекалено дълго, затова искам най-сетне да се прибера у дома. Усещам се изпразнена от всичко и тъй като вече не остана нищо, на което да се надявам, мисля, че е настъпил моментът да сложа край на този ден. Вероятно се питаш как е възможно да се чувствам по този начин, когато имам теб? И аз не знам. Но това, което със сигурност знам, е, че ако се бях постарала да продължа напред само заради теб, ти надали щеше да ми благодариш — по-скоро обратното. Убедена съм, че щом преживееш случилото се, ще установиш, че нещата започват да се нареждат по-добре, отколкото са били досега. Повярвай ми! Можеш да отидеш да живееш при баща си или пък при Сузи — тя винаги ме е уверявала, че ако нещо се случи с мен, ще се погрижи за теб.

А аз ще се грижа за теб отгоре, ако ми е възможно. Мисля, че ще мога. Мисля, че ако нещо такова се случи на една майка, й позволяват да продължи да се грижи за детето си, макар и вината да е изцяло нейна. Не ми се иска да спирам да пиша, но и не виждам причина да продължавам.