Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Уил, Сузи, Меган и Маркъс стояха на брега на езерото и гледаха втренчено носещото се по водата мъртво тяло.

— Очевидно е, че вече нищо не може да се направи — каза Уил — наконтеният идиот, който се опитваше да сваля Сузи. — Защо толкова се притесняваш? Забрави за нея.

— Ами… Ако някой ме е видял?

— Сигурен ли си, че някой те е видял?

— Не. Но може би. Може би сега е тръгнал да търси пазача на парка, за да го уведоми.

— Може би някой те е видял или сигурно някой те е видял? Може би е тръгнал да търси пазача или сигурно е тръгнал да търси пазача?

Маркъс реши, че този идиот изобщо не му харесва, затова предпочете да не отговаря.

— Какво е това, дето плува до патицата? — запита Уил. — Да не би да е хлябът, който си хвърлил?

Маркъс кимна отчаяно.

— Но това въобще не е сандвич! Това е твърдо френско хлебче! Нищо чудно, че птицата се е килнала завинаги. Такова нещо би убило дори и човек!

— О, Маркъс! — въздъхна Сузи. — На какво си играеше?

— На нищо.

— Това тук изобщо не прилича на нищо — отбеляза Уил. Маркъс го намрази още повече. За кого се мислеше тоя?!

— Не съм сигурен, че вината е моя — рече Маркъс. Беше решил да изпробва теорията си. Ако Сузи не му повярва, какво остава за полицията и съдията.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че патицата и така си е била болна. И без това скоро е щяла да умре.

Пълно мълчание. Уил поклати гневно глава. Маркъс реши, че тази линия на защита е пълна загуба на време.

Бяха дотолкова погълнати в съзерцание на сцената на престъплението, че изобщо не забелязаха кога пазачът на парка е застанал до тях. Маркъс усети, че стомахът му се преобръща. Това е то! Ще го опандизят!

— Една от патиците ви е умряла — обади се Уил. Каза го така, сякаш това бе най-тъжната гледка през живота му. Маркъс вдигна очи към него — може пък да няма основание да го мрази чак толкова.

— Осведомиха ме, че вие имате някакъв пръст в това — каза пазачът. — Нали знаете, че убиването на патици в парка се счита за престъпление?

— Осведомили са ви, че аз имам нещо общо с тази работа? Аз?! — възкликна възмутено Уил.

— Може би не вие. Може би е виновно вашето момче.

— Да не би да намеквате, че Маркъс е убил горката патица? Та той буквално обожава патиците! Нали, Маркъс?

— Да, патиците са любимите ми животни. Е, на второ място — след делфините. Но със сигурност са любимите ми птици. — Това си беше чиста глупост, защото той мразеше всички животни, но в случая си струваше да излъже.

— Казаха ми, че момчето е хвърляло огромни френски хлебчета по патиците.

— Вярно, но аз му казах да спре. Нали знаете, момчетата са си момчета — отговори Уил. Маркъс отново го намрази. Още от самото начало подозираше, че този кретен ще го натопи.

— Значи той я е убил?

— О, нищо подобно! Извинете, сега разбирам какво имате предвид. Не, истината е, че той хвърляше хляб по умрялата патица. Опитваше се да я накара да потъне, защото Меган започна да става неспокойна при тази гледка.

Пазачът сведе поглед към сладко спящата в количката си Меган и отбеляза:

— Не ми се вижда много разстроена.

— Да, вече. Горкото дете се умори от плач и заспа.

Настъпи тишина. Маркъс си даде сметка, че това е решителният момент — пазачът или ще ги обвини в лъжа и ще ги предаде на полицията, или ще предпочете да забрави за случая.

— Налага се да вляза и да я извадя — каза той.

Значи всичко беше наред. Маркъс нямаше да отиде в затвора за престъпление, което очевидно — добре де, вероятно — не е извършил.

— Надявам се, че няма да се окаже някаква епидемия сред птиците — отбеляза съчувствено Уил и всички се насочиха обратно към групата.

Именно в този момент Маркъс зърна — или поне му се стори, че зърна — майка си. Тя стоеше пред тях, препречила пътеката и се усмихваше. Той й помаха и се обърна, за да каже на Сузи, че майка му въпреки всичко се е появила, но когато погледна пак, нея я нямаше. Почувства се глупаво и реши да не казва на никого.

Маркъс никога нямаше да успее да проумее защо Сузи бе настоявала толкова много да го изпрати чак до апартамента. Досега, когато бе излизал с нея, тя просто го оставяше пред входната врата, изчакваше го да си влезе и отпрашваше с колата. Но днес тя паркира колата, вдигна Меган заедно със седалката й и тръгна редом с него. По-късно и тя не бе в състояние да си обясни защо го е направила.

Уил не беше поканен, но въпреки това тръгна след тях — Маркъс не го помоли да изчака навън. Всичко, което се случи през следващите две минути, се бе запечатало отчетливо в съзнанието му — дори в момента, докато се случваше, Маркъс имаше чувството, че наблюдава отстрани и че запаметява нарочно всеки отделен детайл: изкачването по стълбата, миризмите на готвено, носещи се от антрето, начина, по който за първи път разбра колко ярки са шарките по килима… Впоследствие му се струваше, че е бил доста нервен, но сигурно това си го е измислил после, защото точно тогава нямаше за какво да е нервен. После постави ключа в ключалката и отвори вратата — и бум! — ето, че започна нова, неподозирана страница от неговия живот.