Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Тялото на майка му лежеше простряно на дивана, наполовина изсулено — главата й се люлееше надолу. Беше бяла като платно, а на килима се виждаше локва повръщано, макар че по нея нямаше много — или е проявила достатъчно разум, за да не повръща върху себе си, или просто е извадила късмет. В болницата му казаха, че е цяло чудо, че не се е задавила от собственото си повръщано, което със сигурност е щяло да я убие. Локвата беше сива, на бучки и цялата стая вонеше отвратително.

Маркъс не можеше да отвори уста. Не знаеше какво да каже. Даже не заплака. Ситуацията беше прекалено сериозна, за да плаче. Затова просто се закова на място. Но Сузи веднага сложи седалката с детето на пода, втурна се към майка му и започна да й крещи и да й удря шамари. Тя вероятно е забелязала празното шишенце от лекарства още в момента, когато прекрачиха прага, но Маркъс го видя доста по-късно — когато дойде „Бърза помощ“. Затова отначало беше много объркан. Не можеше да разбере защо Сузи се ядосва на човек, който просто не е добре.

Тя изкрещя на Уил да се обади за линейка, а на Маркъс заповяда да направи веднага кафе. В този момент майка му вече се движеше и издаваше някакви кошмарни, стенещи звуци, които той нито бе чувал преди, нито имаше желание отново да чува. Сузи плачеше. Меган се събуди и също се разплака. И ето, че само след секунди доскоро потъналата в кошмарна тишина стая се изпълни с шумна, ужасяваща паника.

— Фиона! Как можа да направиш подобно нещо?! — пищеше Сузи. — Та ти имаш дете! Как можа да го направиш?!

Едва в този момент Маркъс си даде сметка, че ситуацията засяга и него — и то как!

Маркъс бе виждал какво ли не, главно на видео, когато бе ходил на гости у приятели. Бе виждал как един човек изважда очите на друг с шиш в „Хрътки от ада 3“. Бе виждал как на един мозъкът му изтича през ноздрите във „Врящата глава — Завръщането“. Бе виждал как се отсичат ръце само с един замах на мачете; бе виждал бебета с мечове вместо пишлета; бе виждал от пъпа на една жена да излизат змиорки. Ала никоя от тези гледки не му бе пречила да заспи, нито пък бе сънувал кошмари. Вярно, че в истинския живот не бе ставал свидетел на подобни неща, но досега му се бе струвало, че това няма значение — шокът си е шок, независимо под каква форма ти се представя. Онова, което му стегна сърцето сега, бе простият факт, че на пръв поглед нямаше нищо особено шокиращо — само някакво си повръщано, някакви си крясъци, а и майка му очевидно не беше умряла. Но въпреки всичко това бе най-страховитата гледка, която очите му някога бяха зървали — още в момента, в който прекрачи прага, той разбра, че колкото и години да минат, сцената ще остане запечатана в съзнанието му завинаги.

Когато линейката пристигна, възникна дълъг и объркан спор относно кой да отиде до болницата и по какъв начин. Уил се надяваше да бъде отпратен да си върви, но не стана така. Хората от линейката отказаха да вземат и Сузи, и Маркъс, и бебето, така че накрая той трябваше да откара Меган и Маркъс с колата на Сузи, а тя се качи в линейката, за да бъде с майката на Маркъс. Той се опита да ги следва плътно, но още щом излязоха на главния път, ги изгуби. В този момент много му се прииска да се престори, че има син буркан на колата си и да се впусне с бясна скорост през другото платно, пренебрегвайки напълно както посоката, така и червените светофари, но надали някоя от майките отпред щеше да му е благодарна за тази проява на безразсъдство.

На задната седалка Меган продължаваше да се къса от плач, а Маркъс се беше втренчил през страничния прозорец с ледено изражение.

— Вземи направи нещо с това дете — обади се Уил.

— Какво например?

— Не знам. Измисли нещо.

— Ти измисли.

Напълно справедлив отговор. Беше абсурдно да очакваш адекватна реакция от дете, поставено при подобни обстоятелства.

— Как се чувстваш? — попита той момчето.

— Не знам.

— Тя ще се оправи.

— Да, предполагам. Но… не в това е въпросът, нали?

Уил отлично знаеше, че въпросът не е в това, но беше безкрайно изненадан, че Маркъс бе достигнал толкова бързо до същия извод. За първи път през главата му премина мисълта, че момчето всъщност е доста интелигентно.

— Какво искаш да кажеш?

— Сам се сети.

— Да не би да се притесняваш, че тя отново ще се опита да го направи?

— Би ли си затворил устата, ако обичаш?

Уил благоразумно изпълни молбата му и през останалия път до болницата в колата цареше тишина — поне дотолкова, доколкото можеше да позволи наличието на едно пищящо бебе.