Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Виждам се с нея най-малко веднъж седмично — обади се Сузи. — Освен това често й се обаждам. Какво повече иска той от мен? Да не би да си мисли, че си клатя краката по цял ден?! Та аз уча, гледам Меган… Господи!

— Аз пък не вярвам, че днешните деца слушат Джони Мичъл — каза Уил. — Ако беше така, щях да го срещна някъде по списанията. Не съм чак толкова неосведомен.

— Май ще трябва да й се обаждам всеки ден — рече Сузи.

— Вече няма да си губя времето с тези списания. Явно са напълно безполезни — каза Уил.

И те се затътриха бавно към мястото на пикника, чувствайки се стари, изхабени и разкрити.

Уил бързо усети, че извиненията и обясненията му по повод отсъствието на Нед са приети на доверие от членовете на дружеството „Самотните родители — заедно в самотата“, макар че, като се замислеше, нямаше причина да не му повярват. Надали сандвичът с яйце и кресон и игрите с топка биха съблазнили някого до такава стенен, че заради тях да си прави труда да си измисля дете. Но неудобството, което въпреки това чувстваше, го накара да се хвърли в заниманията с такъв ентусиазъм, какъвто обикновено съумяваше да постигне само с помощта на алкохола и наркотиците. Игра на топка, прави сапунени мехури, гърмя с пакети от чипс (грешка — много сълзи, порой от раздразнени погледи!), игра на криеница, гъделичка децата, вися с главата надолу… С една дума, правеше всичко възможно да се държи максимално далече от сговорната групичка възрастни, разположила се на одеяла под едно дърво, както и от Маркъс, който се разхождаше по брега на езерото и хвърляше парченца хляб на патиците.

Нямаше нищо против да играе. Повече го биваше в търсенето и криенето, отколкото в говоренето, а и съществуваха много по-лоши начини за прекарване на следобеда от този — какво му е лошото от време на време да развеселиш някое дете. След известно време към него се приближи Сузи, тикаща в количката вече заспалата Меган.

— Липсва ти, нали?

— Кой да ми липсва?

И той наистина не знаеше кой трябва да му липсва. Но Сузи се усмихна многозначително и едва тогава Уил се усети, че трябва да влезе в ролята си. Усмихна й се и отговори:

— Ще го видя скоро. Не е кой знае какво, нали? Макар че тук щеше много да му хареса.

— Как изглежда?

— Ами… Красив е. Много приятно момченце.

— Сигурна съм. На кого от двама ви прилича?

— Ммммм… Май на мене. Такъв му бил късметът, какво да се прави.

— Има и по-лоши случаи. Ето вземи за пример Меган — одрала е кожата на Дан и направо не мога да се примиря с този факт.

Уил се загледа в спящото дете и промълви:

— Красива е.

— Да, знам. Точно затова ме е яд. Когато я погледна, си казвам: „Какво страхотно дете“, но после си спомням за копелето, което я изостави, и след това… Направо не знам какво да мисля, всичко в главата ми се обърква. Нали се сещаш — тя става копелето, той става страхотният и… И накрая започвам да мразя собственото си дете и да обичам човека, който я захвърли като мръсно коте.

— Разбирам — изрече Уил. Усети надигащата се в душата му подлост и страстите му кипнаха. Щом разговорът започваше да взема такъв сълзлив поврат, най-добре е веднага да действа. — Но не забравяй, че можеш да срещнеш някой друг.

— Смяташ ли?

— Естествено. Има много мъже… Искам да кажа, ти си много… много… Така де, ето, например, срещна мен, макар че аз не се броя, но… Нали знаеш, има мнозина… — И нарочно остави изречението си недовършено. Ако сега не клъвне, няма смисъл да се занимава повече с нея.

— А ти защо не се броиш?

Бинго!

— Защото… ами, не знам…

Внезапно пред тях изскочи Маркъс, подскачащ от крак на крак, сякаш всеки момент щеше да се подмокри.

— Струва ми се, че убих една патица — изрече ужасено той.

Маркъс не можеше да повярва. Мъртва. Патицата бе мъртва! Добре де, вярно, че се опитваше да я уцели в главата с парченце от сандвича, но той се опитваше да прави и много други неща, обаче те никога не се получаваха. Опитваше се да достигне до най-високото ниво на играта „Старгейзър“ на машинките в магазина за турски кебап на Хорсни Роуд — нищо. В продължение на цяла седмица се опитваше да чете мислите на Ники в час по математика, като се взираше напрегнато в тила му — пак нищо. Беше направо бесен, че единственото нещо, което бе постигнал с опитване, всъщност не отговаряше особено на истинските му желания. Освен това, откога патиците умират само от един удар с къшей от сандвич?! Хиляди деца прекарват половината от времето си в замеряне на патиците в Риджънтс Парк с какво ли не. Откъде накъде точно на него се падна такава кекава патица?! Сигурно не е била наред от дълго време. Вероятно всеки момент е щяла да пукне от сърдечен инфаркт или нещо такова. Просто съвпадение. Но дори и да беше така, никой нямаше да му повярва. Ако е имало свидетели, единственото, което са видели, е било как къшеят удря патицата право в главата и тя се килва настрани. Веднага ще съберат две и две — пет и той ще се озове в затвора за престъпление, което никога не е извършвал.