Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Неговата бивша съпруга (която, ако се вярва на Сузи, се казва Пола — вероятно бе измислил това име онази вечер, но не си спомняше) винаги щеше да отнася вината за отсъствието на Нед на всички бъдещи мероприятия на дружеството. И все пак той чувстваше някаква необяснима лоялност към нея, която трябваше да демонстрира, компенсирайки съчувствения гняв на Сузи. Да не би пък да бе насилил нещата прекалено?

— Ами… — опита се да изломоти той, докато Сузи продължаваше да беснее, — нали знаеш…

— Не можеш да си позволиш да се размекваш! Така тя ще реши, че може да си играе с теб, както й се прииска.

— Никога досега не е постъпвала така.

— Може, но ще видиш, че пак ще опита! Само почакай! Ти си прекалено добър. Тази работа е много гадна, затова трябва да станеш по-твърд!

— Вероятно си права. — За Уил беше крайно необичайно да му казват, че е добър и че трябва да стане по-гаден, но в този момент се чувстваше толкова отмалял, че превъзходно разбираше защо Пола му се е качила на главата.

— На всичко отгоре и колата! Направо не мога да повярвам, че е взела и колата.

Беше забравил за колата. Пола беше взела и нея, още рано сутринта — по причини, които бяха прекалено сложни за обяснение, но по този начин беше принудила Уил да се обади на Сузи, за да я помоли да го вземе със своята кола до Риджънтс Парк.

— Така е, знам. Тя е… — Не можеше да намери подходящите думи. Ако човек се замислеше за цялата тази работа, за Нед и за колата, не можеше да не признае, че Пола се бе държала непростимо. Но някак си не му се отдаваше да събере необходимата за случая доза гняв. Но все пак трябваше да опита, та дори и само за да докаже на Сузи, че не е безнадеждно, безгръбначно мекотело. — Тя е голяма крава!

— Това вече е друго нещо!

Оказваше се, че да си измисляш несъществуващи хора е много по-трудно и объркващо, отколкото си беше представял и той постепенно започваше да си дава сметка, че не е обмислил нещата добре. Вече имаше в сценария си три допълнителни действащи лица: Пола, Нед и майка му (която не беше напълно въображаема все пак, защото някога бе съществувала, но и тя вече не беше действителна личност) и съзнаваше, че ако продължава така, ще ги докара до хиляда. И как ще ги управлява в такъв случай? Колко пъти би било нормално Нед да бъде отвличан от майка си, баба си по майчина линия или международните терористи? Какви причини можеше да изтъкне за отказа си да покани Сузи у дома си, където нямаше нито играчки, нито детско креватче, нито памперси, нито прибори и купички, а да не говорим пък за втора спалня?! Дали пък да не убие Нед с някоя неизлечима болест или при катастрофа — трагедия, голяма трагедия, но животът все пак продължава, нали? По-добре не. Родителите обикновено не са на себе си, когато децата им умрат — драматичните му заложби надали ще издържат всичките тези задължителни години на скръб. Ами с Пола какво да прави? Защо пък просто да не изпрати Нед да живее при нея, макар че тя не умира да се вижда с него? Само че… само че в такъв случай той няма да има правото да се нарича самотен баща. Ще му се наложи напълно да излезе от така необходимата роля.

Не, откъдето и да го погледнеш, работата вървеше на провал и той не можеше да стори нищо по този въпрос. Май най-добре щеше да бъде да се оттегли още сега и да ги остави с впечатлението, че е просто един неадекватен ексцентрик, нищо повече, а не перверзник, фантазьор и всички онези лоши етикети, които иначе неизбежно биха му лепнали. Ала оттеглянето не беше в стила на Уил. Той непрекъснато очакваше, че в края на краищата нещо все пак ще излезе, макар че обикновено това нито ставаше, нито имаше надежда да стане. Веднъж, преди много години, каза на един свой приятел от началното училище (след като предварително се осведоми, че той не е почитател на К. С. Луис 2 2 Луис, Клайв Стейпълс — (1898-1963) — британски писател, автор на религиозни и детски книги. (Бел.прев.) ), че е напълно възможно да минеш през задната част на гардероба, за да се озовеш в друг свят и дори го покани вкъщи, за да се увери. Можеше да отмени поканата си, можеше да му каже нещо, но той не беше от хората, които са готови да преживеят макар и моментно неудобство, освен ако не се налага наистина — така че двамата се вмъкнаха между закачалките и ровиха ли, ровиха, докато накрая Уил промърмори нещо от рода на, че другият свят е затворен в събота следобед. Но най-важното бе, че все още си спомняше как не престана да се надява искрено до последната минута — може би там действително има нещо, може би в крайна сметка няма да се изложи! Ала там нямаше нищо и той не само се изложи, но потъна в земята от срам — и все пак не си взе никаква поука от това преживяване. Единственият извод, който си направи, бе, че следващият път късметът му не може да не проработи. И ето го отново, вече в средата на трийсетте, съзнаващ с цялата сила на истината и логиката, че не притежава двегодишен син, но все пак изхождащ от презумпцията, че когато настъпи фаталният момент, такъв все пак отнякъде ще изскочи.