Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— О, Маркъс, не е от онези болести, които…

— Не ме третирай като идиот, мамо!

Тя отново се разрева — с дълги, басови хълцания, които го ужасиха.

— Трябва да спреш това!

— Не мога.

— Налага се. Ако не можеш да се грижиш за мен както трябва, тогава ще трябва да си намеря някой друг, който ще го прави по-добре.

Тя се претърколи по корем и се втренчи в него.

— Как можеш да твърдиш, че не се грижа за теб?!

— Защото си е точно така! Единственото, което правиш, е да ми приготвяш яденето — това мога да си го правя и сам. А през останалото време само плачеш. Това… това не е добре. Не е добре за мен!

Тя се разрида още по-сърцераздирателно и той вдигна ръце. Остави я. Качи се в стаята си и започна да играе на „NBA баскетбол“ със слушалките, макар че не трябваше да го прави през учебната седмица. Но когато накрая слезе долу, тя се беше изправила, а матракът беше сгънат. Тъкмо разпределяше спагети и сос по чиниите и изглеждаше привидно наред. Но той отлично знаеше, че не е добре — може и да е само едно дете, но беше пределно наясно, че хората не престават да бъдат откачалки (защото, както бе започнал постепенно да си дава сметка, точно такава й беше болестта), просто защото някой им е казал, че трябва да спрат. Не че му пукаше особено каква е истината — стига поне пред него да се държи нормално.

— В събота отиваш на пикник — изръси тя внезапно.

— Пикник ли?

— Да. В Риджънтс Парк.

— И с кого?

— Със Сузи.

— Моля ти се, не и с онези от „Самотните родители — заедно в самотата“!

— Напротив, точно с тях.

— Мразя ги!

Фиона беше водила Маркъс на едно лятно парти на дружеството в нечия градина още след пристигането им в Лондон, но оттогава не бе посещавала мероприятията им. Маркъс бе присъствал на повече срещи от нея, защото Сузи го вземаше с тях на излетите им.

— Tants pis.

Но защо, за бога, продължаваше да казва подобни неща? Той знаеше, че това е френският израз за „пука ми на хурката“, но защо просто не си каже като нормалните хора „пука ми на хурката“?! Нищо чудно, че и той е такова хахо. Щом имаш за майка жена, която си говори на френски без никаква основателна причина, напълно естествено е да свършиш, пеейки на глас в магазина за списания, без да си го искал нарочно! Сложи огромно количество сирене върху спагетите си и започна да ги разбърква.

— Ти ще ходиш ли?

— Не.

— Тогава защо аз трябва да ходя?

— Защото искам да си почина.

— Но аз няма да ти се мяркам пред погледа.

— Правя това, което предложи ти — наемам някой, който да се грижи за теб. Сузи е много по-способна да го прави, отколкото аз.

Сузи беше най-добрата й приятелка — познаваха се още от училище. Тя беше готина, Маркъс определено я харесваше. Но все пак не желаеше да ходи на пикник с нея и всички онези отвратителни деца на членовете на дружеството. Та той беше поне с десет години по-голям от повечето от тях и досега всичките му срещи с тази пасмина се бяха оказали истински провал. След последното си ходене с тях в зоологическата градина бе заявил на майка си, че иска да му направят вазектомия. Това я накара да се смее до сълзи, но той действително го мислеше. Беше взел категоричното решение никога да няма деца, така че защо не приключат с този въпрос веднъж завинаги?!

— Но защо? Аз мога да правя тук какво ли не! Мога да си седя цял ден в стаята и да си играя игри. Даже няма да разбереш, че съм в къщата.

— Искам да излезеш навън. Да направиш нещо нормално. Тук е прекалено напрегнато за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че… Не знам какво точно искам да кажа! Просто съм убедена, че в момента изобщо не си помагаме.

Чакай, чакай! Изобщо не си помагат ?! За първи път, откакто майка му бе започнала да плаче, на него също му идеше да се разплаче. Знаеше, че тя не му помага с нищо, но нямаше представа, че и тя усеща същото към него. Какво й беше направил толкова, че да мисли така?! Колкото и да се стараеше, Маркъс не можеше да се сети дори и за едно-едничко нещо. Някой ден определено ще я попита какво точно има предвид с тези думи, но не днес, не сега. Не беше сигурен, че отговорът ще му хареса особено.

Уил сведе поглед към краката си и издаде звук, предназначен да подскаже на Сузи, че бившата му съпруга всъщност не е чак толкова лоша.

— Уил, ти не трябва да позволяваш да се държи така с теб! Не можеш да звъниш пет минути преди уговорената среща и да правиш внезапна промяна на плановете. Трябваше да й кажеш да… — огледа се, за да провери дали Маркъс — странното дете, което им беше натресено на врата за целия ден, е някъде наблизо — да си… майката!