Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

И се заредиха безкрайни хитроумни вариации на една и съща тема. Мъже, които хвърлили един поглед на децата си и избягали; мъже, които хвърлили един поглед на новата си колежка и избягали; мъже, които избягали дявол знае защо. На Уил скоро му стана ясно защо Мойра предпочита дрехите на Лорена Бобит. Когато Сузи приключи с литанията си за толкова много предателство и измама, на него му идеше да си отреже пениса с кухненски нож.

— Няма ли и други мъже, членове на дружеството? — запита накрая той.

— Само един — Джеръми, но той в момента е на почивка.

— Значи и жените напускат мъжете си от време на време!

— Съпругата на Джеръми е загинала при пътна катастрофа.

— О! Да, ясно.

Уил усещаше, че започва да го обхваща такава дълбока депресия по отношение на пола му, че реши да се опита да наклони везните в своя полза.

— Е, но аз съм сам — заяви той с тон, за който се надяваше да звучи достатъчно мистериозно и печално.

— Съжалявам — каза Сузи. — Забравих да те попитам какво е станало с теб.

— Ами… Няма значение.

— Изоставен ли беше?

— Ами, предполагам, че може и така да се каже. Да — отвърна той и си залепи умела стоическа усмивка.

— Бившата ти благоволява ли да се среща с Нед?

— Понякога. Не си прави често този труд.

Започваше да се чувства все по-добре — усещането да си приносител на лоши новини за жените беше великолепно. Вярно, че тези лоши новини бяха изцяло измислени, но все пак, според него, в тях имаше и известна доза емоционална истина. Постепенно съзираше, че в ролята му се съдържа неподозиран до момента артистичен елемент. Вярно, че играеше роля, но го правеше в най-благородния, най-професионален смисъл на думата. Той не беше измамник — беше просто Робърт де Ниро.

— И той как се справя със ситуацията?

— Ами… той е чудесно момченце. Много храбро.

— Винаги съм казвала, че децата притежават удивителна способност за оцеляване, не мислиш ли?

За негово огромно удивление Уил установи, че очите му се пълнят със сълзи. Сузи постави успокоително ръка на рамото му. Безсъмнено бе успял. Направо разкошно!

Някои неща обаче си продължаваха както обикновено. През уикенда отиде на гости на баща си в Кеймбридж, където му разрешиха да гледа телевизия колкото си поиска. В неделя баща му и приятелката му Линдзи го заведоха на гости на майката на Линдзи в Норфък, където се разходиха по крайбрежието и майката на Линдзи му подари петачка без никаква особена причина. Маркъс хареса майката на Линдзи. Харесваше и самата Линдзи. Дори и майка му харесваше Линдзи, макар че понякога говореше за нея и гадни неща. (Той не вярваше особено на това, че майка му харесва Линдзи. Затова се стараеше да запаметява всички глупави неща, които Линдзи правеше или казваше, за да ги разказва на майка си, когато се прибере вкъщи. Така беше далече по-лесно.) Всички бяха готини, така си е. Проблемът се състоеше в това, че вече бяха станали прекалено много. Но той успяваше да се разбира с всички до един и те не го възприемаха като странен или поне така изглеждаше на пръв поглед. Когато отново дойде време да тръгва за училище, той се улови, че се пита дали предишните му притеснения няма да се окажат просто много шум за нищо.

Но на връщане от училище всичко се повтори — случи се в магазина за списания на ъгъла. Там хората бяха приятни и нямаха нищо против да го оставят да си разглежда компютърните списания на спокойствие. Можеше да си чете интересни статии поне десет минути — едва тогава някой се намесваше, но дори и в такива случаи продавачите бяха мили и любезни и даже се шегуваха, — а не като повечето мразещи децата гадни собственици на другите магазини. Често виждаше по витрините табелки от рода на: „Разрешава се присъствието само на три деца едновременно!“. Маркъс мразеше подобни надписи. Нарочваха те за крадец само защото си малък!… Той избягваше да влиза в магазини, които бяха сложили такива табелки. За нищо на света нямаше да им даде парите си!

— Как е прекрасната ти майка, Маркъс? — обърна се към него човекът зад щанда веднага щом момчето влезе. В този магазин харесваха майка му, защото тя им говореше възторжено за родната им страна — преди много време тя била ходила там, когато се подвизавала като истинско хипи.

— Благодаря, добре е. — Нямаше никакво намерение да им признава истината.

Откри списанието, което беше преполовил миналата седмица, и веднага забрави за всичко останало. И следващото, което си спомняше, бе пак онази гадна сбирщина грубияни, скупчени плътно около него, да му се присмиват и да го обиждат. Писна му от тези звуци! Де да имаше някакъв начин никога повече да не чуе смях до края на живота си!