Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Шоколадови десерти. „Марс“, разбира се. „Сникърс“. „Баунти“. Дали има и други със сладоледен вариант? Не си спомняше. „Топик“. „Пикник“.

— Хей, Маркъс, кой е любимият ти рапър? Тупак? Или Уорън Джи? — Маркъс беше чувал тези имена, но нямаше никаква представа какво се крие зад тях, нито пък знаеше нещо за техните песни. Пък и в края на краищата от него не се очакваше да даде някакъв отговор. А̀ отговори, а̀ с него е свършено!

Мозъкът му се беше изчистил от съдържание, но точно в това се състоеше отчасти и целта на играта. Вкъщи вероятно нямаше да му бъде трудно да се сети и за други марки шоколадови десерти, но тук, с тези грубияни наоколо, беше почти невъзможно да го направи.

„Милки уей“.

— Ей, джудже, знаеш ли на какво му се вика духане?

Ники се преструваше на загледан през прозореца, но Маркъс беше сигурен, че не вижда нищо.

„Пикник“. Не, това вече го каза.

— Хайде да си ходим. Тук е жива скука.

И те изчезнаха. Само шест вида. Жалко.

Известно време никой от тримата не проговори. После Ники погледна към Марк, Марк погледна към Ники и накрая заговори Марк:

— Маркъс, от този момент нататък не желаем да се мотаеш около нас.

Той нямаше никаква представа как да реагира, затова само каза:

— О! — И после: — И защо?

— Заради тях.

— Но те нямат нищо общо с мен!

— Напротив, имат. Преди да се появиш ти, ние никога не сме имали неприятности, а сега това ни се случва всеки ден.

И Маркъс разбра. Не му беше трудно да схване, че ако не го бяха срещнали, контактът на Ники и Марк с Лий Хартли и себеподобните му щеше да бъде равностоен на контакта, който имат коалите с рибите пирани. Но ето че сега, само заради него, коалите бяха паднали в морето и пираните бяха започнали да проявяват неприкрит интерес към тях. Вярно, че поне засега никой не ги беше наранил, но Маркъс беше пределно наясно с разни неща като пръчки, камъни и всякакви прозвища. Ако се замислиш, обидите летят по същия начин като ядрените ракети — ако някой се случи в техния обсег на действие, също си получава своя дял поражения. Точно това се бе случило и с Ники и Марк — той ги бе направил видими, бе ги превърнал в мишени и сега, ако им беше истински приятел, трябваше да се изнесе максимално далече от тях. Само дето просто нямаше къде другаде да отиде.

Аз съм самотен баща. Имам двегодишен син. Аз съм самотен баща. Имам двегодишен син. Аз съм самотен баща. Имам двегодишен син. Колкото и да си го повтаряше, Уил неизменно намираше някаква причина, която да му попречи да си повярва, защото някъде дълбоко в себе си (не че това „някъде“ беше място, на което той се доверяваше особено, но все пак не можеше да го пренебрегне) той не се чувстваше родител. Той бе прекалено млад, прекалено стар, прекалено глупав, прекалено умен, прекалено готин, прекалено нетърпелив, прекалено егоистичен, прекалено безгрижен, прекалено предпазлив (каквито и противозачатъчни средства да използваше жената, с която се срещаше в момента, той винаги, ама винаги използваше презерватив, дори и в дните, в които не беше необходимо), не знаеше почти нищо за децата, рядко се задържаше вкъщи, пиеше прекалено, употребяваше прекалено много наркотици. И преди всичко — когато се поглеждаше в огледалото, не виждаше, не беше в състояние да види там баща, особено пък самотен баща.

Сега обаче се опитваше с всички сили да съзре подобие на самотен баща, просто защото самотните майки, с които можеше да спи, се бяха попривършили — засега Анджи се оказа първата и последната от тази категория. Беше много лесно да вземеш решение, че бъдещето е в самотните майки и че има милиони тъжни, приличащи на Джули Кристи безстопанствени самотници, които просто примират да им се обадиш, но разочароващата истина бе, че той не разполагаше с телефонните им номера. Къде се мотаят такива като тях, за бога?

Отне му много по-дълго време, отколкото трябваше, докато си даде сметка, че по дефиниция самотните майки имат деца, а децата (азбучна истина!) представляват непреодолимо препятствие за мотаене където и да било. Направи няколко дискретни, макар и не особено въодушевени, проучвания сред приятелите и познатите си, но засега не бе отбелязал никакъв напредък — хората от неговия кръг или не познаваха самотни майки, или просто не желаеха да се нагърбват с отговорността на задължителното представяне, тъй като Уил беше пословично известен с огромния списък разбити сърца, които е оставил след себе си. Но ето, че накрая откри идеалното решение за спасение от тази неочаквана оскъдица на подходяща плячка. Измисли си един двегодишен син на име Нед и се записа в дружеството на самотните родители.