Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

От началото на връзката им бяха изминали цели шест седмици и той вече бе започнал да съзира определени неща, които го дразнеха. Преди всичко Анджи не разполагаше особено с времето си и цялата тази работа с децата често се оказваше неприятна пречка — например миналата седмица той бе купил билети за премиерата на новия филм на Майк Лий, но тя пристигна в киносалона половин час след началото, защото бавачката на децата й закъсняла. Това направо го вбеси, но като че ли успя да прикрие раздразнението си доста добре, пък и в края на краищата останалата част от вечерта премина задоволително. Освен това тя никога не можеше да остане да спи при него, затова той трябваше да ходи у тях, но тя нямаше достатъчно компактдискове, нито видео, нито сателит, нито кабелна телевизия, затова в събота вечер Уил трябваше да се примири с тъпи сапунки или някой сърцераздирателен филм за неизлечимо болно дете. Той тъкмо бе започнал да си задава въпроса дали точно Анджи е жената, която му трябва, когато тя самата реши да сложи край на връзката им.

Каза му го по време на една вечеря в индийския ресторант на Холоуей Роуд.

— Уил, съжалявам, че трябва да го кажа, обаче не съм особено сигурна, че от връзката ни ще излезе нещо.

Той предпочете да не отговаря. В миналото подобно начало на разговора обикновено означаваше, че тя е открила нещо или че той е направил нещо гадно или глупаво, или че е проявил обидна безчувственост — все неща, които, колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни да е допускал при тази връзка. Мълчанието му осигури достатъчно време, за да преосмисли отново поведението си, но повторният анализ доведе до същия резултат — прояви на несъобразителност липсваха, контролният му талон определено беше чист от нарушения. Щеше да се почувства дълбоко разочарован, ако базата данни в паметта му беше показала макар и един-едничък случай на изневяра или някаква забравена проява на грубост. Защото, тъй като целият смисъл на тази връзка се коренеше в неговото приличие, какъвто и да било повод за порицание би означавал, че липсата на стабилност е вече толкова дълбоко вкоренена в характера му, че се е превърнала в неуправляемо качество.

— Ти нямаш никаква вина. Напротив, беше страхотен. Вината е в мен. Или по-точно — в моето положение.

— Няма нищо лошо в твоето положение — каза той. Облекчението му беше толкова голямо, че реши, че може да си позволи да се направи на благороден. — Поне що се отнася до мен.

— Има някои неща, които не знаеш. Неща, свързани със Саймън.

— Да не би да те тормози? Защото, ако е така… — „Е, какво ще направиш, ако е така? — запита се той, изпълнен със самопрезрение. — Най-вероятно ще се прибереш вкъщи, ще си свиеш една цигара с марихуана и ще се постараеш да ги забравиш. Или бързо ще си намериш някоя друга, с която нещата ще бъдат далече по-лесни.“

— Нищо подобно. Е, може отстрани да изглежда и така, в крайна сметка. Той не е особено доволен, че аз се срещам с друг. И макар да съм наясно, че звучи глупаво, се налага да призная, че го познавам достатъчно добре, за да съм сигурна, че той все още не е успял да свикне с нашата раздяла. Лошото обаче е, че аз също не съм убедена, че съм свикнала. Очевидно все още не съм готова да се впусна в сериозна връзка с когото и да било друг.

— Напротив, справяш се много добре.

— Трагичното в случая е, че срещнах най-подходящия за мен човек в най-неподходящия момент. Сега си давам сметка, че трябваше да започна с някоя безсмислена авантюра, а не с някой… някой, който…

Уил не можеше да не признае, че в цялата ситуация имаше нещо безкрайно иронично. Защото, ако тя можеше да прозре истинската му същност, той беше точно такъв — ако съществуваше мъж, по-добре подготвен от него за безсмислени авантюри, щеше да е много интересно да се запознае с него. „Нали точно това имах предвид и аз! — прииска му се да извика възторжено. — Аз съм отвратителен! Аз съм много по-повърхностен, отколкото изглеждам — честна дума!“ Но вече беше прекалено късно за подобни откровения.

— Вярно е, че понякога и аз се питах дали не те притискам прекалено. Май наистина обърках нещата, не мислиш ли?

— Нищо подобно, Уил! Ти се държа прекрасно. Много съжалявам, че…

Като че ли очите й започваха да се пълнят със сълзи — стана му приятно, като я гледаше. Никога досега не беше наблюдавал плачеща жена, без да се чувства гузен заради мъката й — затова реши да се наслади в пълна степен на уникалния в практиката си случай.