Ник Хорнби: Кажи ми, Маркъс

Тази сутрин всичко си беше наред — поне до първото междучасие. Маркъс не обели дума с никого, по коридорите избягваше да се сблъсква с когото и да било, а после следваха два часа математика — предмет, който той много обичаше и в който беше много добър, макар че сега се занимаваха с неща, които той вече беше учил. През междучасието отиде при господин Брукс — един от другите учители по математика, — за да му каже, че желае да се запише в неговия курс по компютри. Остана доволен от себе си, че се осмели да го направи, защо първоначално инстинктът му подсказваше, че е най-добре да си седи в класната стая и да чете, но той бе събрал куража да излезе — даже мина сам през цялото игрище!

Но после, в час по английски, нещата пак тръгнаха на зле. Използваха един от онези сборници, в които имаше откъси от най-различни книги — откъсът, който разглеждаха, беше взет от „Полет над кукувиче гнездо“. Маркъс знаеше добре за какво се разказва в книгата, защото беше гледал филма заедно с майка си. И много скоро му стана ясно какво ще се случи — ама толкова ясно, че му идваше да побегне от стаята.

А когато фаталният миг действително настъпи, беше много по-лошо, отколкото той си беше представял. Госпожица Магуайър хвана едно от момичетата, което четеше добре, да прочете един абзац, а после се опита да предизвика дискусия по проблемите в книгата.

— Така. Едно от нещата, за които е тази книга, е… Как можем да разберем кой е луд и кой не е? Защото, нали се сещате, всички ние сме по своему луди и ако някой реши, че ние действително сме малко луди, тогава как… как ще му покажем, че сме с всичкия си?

Тишина. Две от децата въздъхнаха и се спогледаха многозначително. Едно от нещата, които не бяха убягнали от вниманието на Маркъс, бе, че когато постъпиш в училището след другите, веднага можеш да прецениш как даден учител се разбира със съответния клас. Затова не му беше трудно да види, че госпожица Магуайър е млада и изнервена и все още се опитва да им спечели доверието. Въобще не беше наясно как ще реагира класът.

— Добре, нека го кажем по друг начин. По какво определяме някои хора като луди?

Ето, че идва. Ето, че идва! Господи!

— По това, че те започват да пеят в клас без никаква причина, госпожице.

Смях. Но после всичко стана още по-зле от очакваното. Целият клас се обърна към него. Той вдигна очи към госпожица Магуайър, но тя си беше залепила една идиотска усмивка и отказваше да го погледне.

— Да, това е един от критериите. Не е трудно да допуснем, че някой, който прави така, не е съвсем с всичкия си. Но ако оставим за момент Маркъс настрани от дискусията…

Още смях. Той отлично съзнаваше какво прави тя и защо го прави — заради което я намрази още повече.

Уил видя Анджи за първи път — или по-точно казано, не успя да я види добре — в „Чемпиъншип Винил“, малко магазинче за грамофонни плочи близо до Холоуей Роуд. Той просто си запълваше времето, като разглеждаше и се опитваше да открие една антология с рок балади, която бе имал в детството си — една от онези, които беше обичал много и впоследствие загубил. Чу я как казва на нацупената продавачка, че търси нещо на Пинки и Пърки за своята племенница. Разхождаше се между рафтовете, докато нея я обслужваха и така и не успя да зърне лицето й — видя само разкошната й медноруса коса и долови леко прегракналия й глас — глас, който той и мнозина други считаха за секси, така че Уил се заслуша и я чу как обяснява на продавачката, че племенницата й дори си няма представа кои са Пинки и Пърки.

— Не мислите ли, че това е ужасно? Представете си как може да си на пет и да не знаеш кои са Пинки и Пърки?! На какво учат в училище днешните деца?!

Тя просто се опитваше да бъде мила и любезна, но болезненият опит на Уил му беше показал, че любезността не е от особено котираните обноски в „Чемпиъншип Винил“. Както и предполагаше, милият й тон бе посрещнат със смразяващ, пренебрежителен поглед и с мърморене, което целеше да покаже веднъж завинаги, че губи ценното време на продавачката.

Само след два дена той неочаквано се озова до същата тази жена в едно кафене на Апър Стрийт. Разпозна гласа й (и двамата си поръчаха капучино с кроасан), меднорусата коса и дънковото яке. И двамата станаха, за да си вземат по един от вестниците в кафенето — тя взе „Гардиън“, така че за него остана „Мейл“ — и той й се усмихна, ала тя очевидно не си го спомняше. Уил спокойно би могъл да остави нещата и така, ала тя беше прекалено красива, за да пропусне подобен шанс.