Ник Хорнби: Кажи ми, Маркъс

Сега е къде-къде по-лесно! Неща за правене — колкото искаш. Вече не се налага да имаш свой собствен живот — стига ти да надзърнеш в съседския двор или в двора на хората, които живеят по вестниците, сапунките, филмите или в изтънчено тъжния джаз и грубия рап. Двайсетгодишният Уил може би щеше да бъде изненадан или разочарован да разбере, че ще достигне до трийсет и шест годишна възраст, без да си създаде свой собствен живот. Ала трийсет и шест годишният Уил не се чувстваше особено нещастен по този въпрос — така поне си спестяваше излишната бъркотия.

Бъркотия! В къщата на приятеля му Джон направо бъкаше от нея. Джон и Кристин имаха две деца — второто се беше родило миналата седмица и Уил беше поканен да го види, — а домът им представляваше (колкото и да се опитваше, Уил не можеше да им го спести) истински позор! Навсякъде по пода се въргаляха разноцветни пластмасови предмети, близо до телевизора бяха разхвърлени видеокасети, извадени от кутиите си, а бялата кувертюра на дивана изглеждаше така, сякаш е била използвана като гигантско парче тоалетна хартия, макар че Уил предпочиташе да мисли, че петната са от шоколад… Как е възможно хора да живеят в подобна кочина?!

Докато Джон се бе оттеглил в кухнята, за да приготви чая, в стаята влезе Кристин, понесла на ръце новото бебе.

— Това е Имоджен — каза тя.

— Аха — каза Уил. — Ясно. — А сега какво следваше? Уил бе убеден, че има още нещо, но колкото и да се опитваше, не можеше да се сети какво е то. — Тя е… — Не. Моментът беше отминал. Затова реши да се концентрира върху опита си да поведе разговор с Кристин. — А ти как си, Крис?

— Ами, нали знаеш… Малко съм изцедена.

— Готина нощ предполагам.

— Нищо подобно. Просто родих.

— Аха. Ясно. — Значи нещата пак се завъртяха около лигавото бебе. — Това сигурно много те изморява. — Той съзнателно беше изчакал да мине поне седмица, за да не му се налага да бъде въвлечен в разговори за подобни неща, но както се оказа, чакането е било напълно безполезно. Явно темата беше централна за всички.

Появи се Джон, понесъл табличка с три големи чаши чай.

— Днес Барни е при баба си — каза той, макар че Уил изобщо не можа да разбере каква е връзката.

— Как е Барни? — Барни беше на две годинки — ето как беше, и следователно не представляваше интерес за никого, освен за своите родители, но по причини, които Уил никога нямаше да може да проумее, той беше наясно, че от него се очаква някакъв коментар и в този случай.

— Благодаря, добре — отвърна Джон. — Вярно, че точно в момента се е превърнал в малко дяволче, защото не е особено сигурен как да възприеме Имоджен, но… иначе е прекрасен.

Уил познаваше Барни предостатъчно, за да знае, че детето в никакъв случай не може да се нарече прекрасно, затова реши да пренебрегне последните думи.

— А ти как си, Уил?

— Благодаря, добре съм.

— Не ти ли е минавала мисълта да се задомиш най-сетне?

„По-скоро бих изял един от мръсните памперси на Барни“ — помисли си той, но на глас отговори:

— Засега не.

— Ти си ни голяма грижа — каза Кристин.

— Много добре съм си и така.

— Не е много сигурно — самодоволно изрече Кристин.

От тези двамата вече започваше да му прилошава в най-буквалния смисъл на думата. Не им ли стига, че сами си причиняват неприятности с тези деца, а сега на всяка цена държат да навлекат подобна идиотщина и на главите на приятелите си?! От няколко години насам Уил се убеждаваше все повече и повече, че е напълно възможно да преминеш през живота, без да си причиняваш нещастие по начина, който бяха избрали Джон и Кристин (и той беше сигурен, че те са нещастни, макар да бяха успели да се доведат до някакво особено, сомнамбулно състояние на съзнанието, което им пречеше да проумеят собственото си нещастие). Вярно, че на човек му трябват много пари за старини — според Уил единствената причина за желанието да имаш деца е те да се грижат за теб, когато остарееш и се съсухриш, — но той пък разполагаше с достатъчно пари и за старини, което означаваше, че може благоразумно да си спести цялата тази бъркотия: и петната, напомнящи за тоалетна хартия, и мелодраматичната нужда да убеждаваш приятелите си, че и те трябва да бъдат точно толкова нещастни, колкото си и ти.

Едно време Джон и Кристин бяха страхотни. Когато Уил излизаше с Джесика, четиримата ходеха по заведения по няколко пъти седмично. Джесика и Уил се разделиха, когато тя поиска да смени лекотата и безгрижието за нещо по-стабилно — вярно, че за известно време Джесика му липсваше, но в интерес на истината много повече му липсваше ходенето по заведения. (Все още се виждаше с нея от време на време — срещаха се за по една пица на обяд и тя му показваше снимки на децата си и му казваше, че си пропилява живота, а той нямаше никаква представа какво точно има предвид, затова й отговаряше, че има голям късмет да не знае какво точно има предвид тя, а тя пък настояваше, че той така или иначе не би могъл да се справи, на което той отговаряше, че няма никакво намерение да провери дали това е така, накрая се умълчаваха и започваха да се гледат като куче и котка.) А сега, когато Джон и Кристин също бяха избрали така харесвания от Джесика път към забравата, той вече нямаше никаква полза от тях. Уил не изпитваше ни най-малко желание да се запознава с Имоджен, нито пък да знае как е Барни, а още по-малко — да слуша за умората на Кристин. Очевидно те не можеха да му предложат нищо повече. Затова той реши да не си губи повече времето с тях.