Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Питахме се — обади се Джон — дали би желал да станеш кръстник на Имоджен? — Двамата седяха и го гледаха с очаквателни усмивки на лицата си, сякаш той всеки момент щеше да скочи от радост, да избухне в сълзи и да ги събори на килима в еуфорична прегръдка. Уил се изсмя притеснено.

— Кръстник? Имате предвид църква и другите там неща? Подаръци за рождените дни? Осиновяване, ако вие случайно загинете при самолетна катастрофа?

— Да, точно така.

— Майтапите се.

— Винаги сме смятали, че у теб се крият неподозирани дълбини — отбеляза Джон.

— Хубаво, обаче как да ви кажа… аз всъщност съм си доста плитичък.

Те продължаваха да се усмихват. Очевидно не схващаха нищо.

— Вижте какво. Поласкан съм, че ме поканихте. Но не мога да си представя нищо по-лошо от това да стана кръстник. Сериозно ви казвам. Това просто не е за мен.

Скоро след това той си тръгна.

Две седмици по-късно Уил срещна Анджи и за първи път стана временен доведен баща. Може би, ако си беше преглътнал гордостта и омразата към децата, семейството и домашния уют, и моногамията, и лягането рано, щеше да си спести редица неприятности в бъдеще.

В нощта след първия си учебен ден в новото училище Маркъс се будеше приблизително на половин час. Беше сигурен, защото всеки път поглеждаше луминесцентните стрелки на часовника си с форма на динозавър: 10:41, 11:19, 11:55, 12:35, 12:55, 1:31… Не можеше да си представи, че трябва да се върне там и на следващия ден, и на по-следващия, и в деня след него, и… е, тогава ще дойде уикендът, но като цяло му се налагаше да ходи в това скапано училище едва ли не всеки божи ден до края на живота си — да де, почти. Първата мисъл, която преминаваше през главата му при всяко събуждане, бе, че трябва да има някакъв начин да мине покрай това кошмарно усещане, да го заобиколи или дори да го пресече — по-рано, когато нещо го тревожеше, накрая винаги успяваше да намери някакво разрешение на ситуацията, макар че то обикновено включваше необходимостта да признае пред майка си причината за своите тревоги. Ала този път тя не можеше да стори нищо, абсолютно нищичко. Надали щеше да се навие да го премести в друго училище, а дори и да го направеше, Маркъс дълбоко се съмняваше, че ще има някаква разлика. Той ще си продължава да бъде такъв, какъвто е, в което, според него, се коренеше и главният проблем.

Той просто не ставаше за училище. Или поне за държавно училище. Това е. Ала как би могъл да обясни това на когото и да било? За определени неща беше все едно дали ставаш или не (той вече знаеше, че не става за купони, защото е прекалено стеснителен, нито пък за шалварести панталони, защото краката му са прекалено къси), но да не ставаш за училище — това си е вече огромен проблем. Защото всички ходеха на училище. Нямаше никакъв начин да го избегнеш. Вярно, че някои деца си стояха вкъщи и родителите им ги обучаваха, но неговата майка не можеше да се занимава с него, защото ходеше на работа. Освен ако той не й плаща, за да му бъде учителка — но тя му беше казала неотдавна, че на работата й плащат по триста и петдесет лири на седмица. Триста и петдесет лири на седмица! Откъде да вземе той тези пари? Не и с продаване на вестници, това поне беше сигурно. Доколкото му беше известно, единствените други деца, които не ходеха на училище, бяха от типа на Маколи Кълкин. Веднъж беше гледал едно предаване за него в събота сутрин — там казаха, че Маколи си има частен учител, който пътува навсякъде с него. Това никак не е зле, като се замислиш. Даже много добре, защото Маколи Кълкин вероятно печели по триста и петдесет лири на седмица, че дори и повече, което означаваше, че ако той беше Маколи Кълкин, можеше спокойно да плаща на майка си, за да го обучава. Но за да бъдеш Маколи Кълкин, трябва и да си добър артист — в такъв случай Маркъс нямаше никакви шансове, защото изобщо не го биваше в театралното изкуство и защото мразеше да се изправя пред много хора, всички вперили погледи в него. Точно затова мразеше и училището. Точно затова искаше да бъде Маколи Кълкин. И точно затова никога нямаше да стане Маколи Кълкин дори и след хиляди години, а още по-малко — през следващите няколко дена. Заради което утре трябваше да отиде на училище.

През цялата нощ мислите му летяха напред-назад като бумеранг — някаква идея се изстрелваше напред, политаше към Холивуд и за момент той се озоваваше максимално далече и от училището, и от реалността и се чувстваше сравнително щастлив. После идеята набираше скорост и поемаше назад, удряше го по главата и го оставяше точно на същото място, откъдето бе тръгнал. По този начин той се приближаваше стъпка по стъпка към утрото.