Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Закуската му премина в мълчание.

— Ще свикнеш — отбеляза майка му, докато той си ядеше овесените ядки, може би защото видът му беше много нещастен.

Той само кимна и й се усмихна — хубави думи. Имаше моменти, когато дълбоко в себе си Маркъс също си даваше сметка, че ще свикне, ще свикне с каквото и да било — защото бе научил, че някои неща не след дълго стават по-леки, отколкото са били в началото. В деня след като баща му ги напусна, майка му и приятелката й Корин го бяха завели в Гластънбъри, където си прекараха страхотно в една палатка. Но в този случай нещата щяха да стават все по-лоши и по-лоши. Вчерашният първи страшен, кошмарен, ужасяващ ден може би щеше да се окаже най-хубавият в новото училище.

Пристигна рано, запъти се право към класната стая и си седна на чина. Тук се чувстваше в относителна безопасност. Децата, които вчера го бяха тормозили, надали бяха от онзи тип ученици, които идват рано на училище. „Сега вероятно са се покрили някъде, за да пушат, да се тъпчат с наркотици или да изнасилват някое момиче“ — помисли си мрачно той. В стаята имаше само две момичета, но те не му обърнаха никакво внимание, освен ако презрителното сумтене, което той долови откъм тях, докато си вадеше учебника, не беше свързано по някакъв начин с него.

И какво толкова смешно имаше? Нищо особено, освен ако не си от онези хора, които винаги са нащрек в търсене на нещо смешно. За съжаление повечето деца са точно от този вид хора — поне доколкото показваше неговият опит. Те патрулираха нагоре-надолу по коридорите като акули, само дето бяха нащрек не за прясно месо, а за неща като неподходящи панталони, неподходяща прическа или неподходящи обувки — все дреболии, които ги караха да примират от удоволствие и да се заливат от смях. И тъй като Маркъс обикновено носеше неподходящи панталони или неподходящи обувки, а прическата му си беше неподходяща непрекъснато, всеки ден от седмицата, то не му беше необходимо кой знае колко, за да ги принуди да изпаднат в делириум.

Маркъс си знаеше, че е странен. Освен това знаеше, че причината да е странен отчасти се корени във факта, че и майка му е странна. Тя просто не можеше да понася нещата, от които се състои днешният живот. Непрекъснато му повтаряше, че само повърхностните хора съдят другите по облеклото им; не искаше той да гледа тъпа телевизия или да слуша тъпа музика, или да играе тъпи компютърни игри (за нея всички компютърни игри бяха боклук), което означаваше, че ако му се прииска да прави нещо, с което всички други деца си прекарват времето, то ще трябва да спори с нея часове наред, за да го постигне. Обикновено губеше, а майка му беше толкова добра в споровете, че на него му правеше удоволствие да губи. Тя можеше да обясни без проблем защо слушането на Джони Мичъл и Боб Марли (които случайно бяха нейните любими певци) е много повече за предпочитане пред слушането на Снуп Доги Дог, както и защо е много по-важно да четеш книги, отколкото да играеш на онази игра с джойстика, която баща му му беше подарил. Но пред децата в училище Маркъс не можеше да излезе с този номер. Ако се опиташе да сподели с Лий Хартли — най-едрото, най-гадното и най-шумното момче, с което се бе запознал вчера, — че не одобрява Снуп Доги Дог, защото в песните си Снуп Доги Дог проявява сексизъм по отношение на жените, Лий Хартли просто щеше да го премаже от бой или в най-добрия случай щеше да го нарече с цял куп епитети, с които Маркъс в никакъв случай не желаеше да бъде наричан. В Кеймбридж не беше чак толкова зле, защото там имаше много деца, които не ставаха за училище, както и много майки, които ги бяха направили такива, но в Лондон нещата стояха различно. Децата тук бяха по-безмилостни, по-подли и почти лишени от съчувствие. Според Маркъс, щом го беше принудила да си смени училището, само защото си е намерила нова работа, майка му би трябвало поне да прояви благоприличието да престане да го принуждава да си говорят за всичко, което го вълнува.

Вкъщи му доставяше истинско удоволствие да слуша Джони Мичъл или да чете книги, но в училище тези неща не вървяха. Странно наистина — повечето хора биха си помислили точно обратното: че четенето на книги вкъщи би трябвало да е от полза в училище — нищо подобно! Това го правеше различен, а тъй като беше различен, Маркъс се чувстваше неудобно, а тъй като се чувстваше неудобно, той имаше усещането, че се отдалечава от всичко и всички, от съучениците си, от учителите, от уроците.

Не само майка му обаче беше виновна. Понякога той изглеждаше странен само поради факта, че е това, което е, а не заради онова, което тя прави. Като пеенето например… Няма ли най-сетне да си вземе урок за това пеене?! В главата му винаги се въртеше някаква мелодия, а от време на време, когато беше изнервен, тази мелодия просто се изплъзваше от устата му, без да може да я контролира. Поради някаква неизвестна причина той не можеше да осъзнае разликата между вътре и вън, просто защото не виждаше такава. Все едно отиваш да плуваш в затоплен басейн в топъл ден и когато излезеш от водата, не можеш да усетиш, че излизаш, защото температурите вътре и вън са еднакви — нещо такова ставаше и с неговото пеене. И точно такова нещо се бе случило вчера, в часа по английски, докато учителката четеше — болезненият му опит сочеше, че ако искаш да накараш хората да ти се смеят, ама наистина да ти се изсмеят, най-добрият начин (дори много по-успешен от неподходящата прическа) е да запееш високо, докато всички останали в стаята се снишават максимално и зяпат отегчено.