Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Обичам Пинки и Пърки — обади се той с мек, приятелски и закачливо снизходителен тон, но веднага разбра, че е допуснал ужасна грешка, че това не е същата жена и че тя няма дори и най-бегла представа за какво говори той. Идваше му да си изтръгне езика и да го размаже с крак върху дървения под на заведението.

Тя го погледна, усмихна се притеснено и хвърли поглед към сервитьора, сякаш пресмяташе колко време щеше да му отнеме да се спусне към тях и да събори Уил на пода. Уил я разбираше много добре. Ако някакъв напълно непознат седне на масата ти в кафене и като уводна фраза на разговора поверително ти прошепне, че харесва Пинки и Пърки, единственото, което можеш да предположиш, е, че в следващия момент ще бъдеш обезглавен, а разчлененото ти тяло — скрито под дъските.

— Много се извинявам — обади се той. — Помислих ви за една моя позната. — Изчерви се и тази реакция като че ли я успокои — смущението му беше все пак някакъв знак за здрав разум. После и двамата се върнаха към колонките във вестниците си, но жената продължи да се усмихва и да го поглежда от време на време.

— Знам, че е доста нахално от моя страна — каза накрая тя, — но все пак трябва да ви попитам. С кого ме припознахте? Опитвам се да се сетя дали наистина не сме се виждали някъде, но така и не успявам.

Той надлежно й обясни и тя се засмя сърдечно, така че накрая на Уил му се предостави възможността да започне наново и да проведе нормален разговор. Говориха си за хората, които не работят сутрин (той не се осмели да й признае, че не работи и следобед), за магазина за грамофонни плочи, за Пинки и Пърки естествено и за няколко други детски телевизионни герои. Никога досега не му бе хрумвало да започне връзка по този начин, но докато изпият и второто си капучино, Уил вече имаше телефонния й номер и уговорена среща за вечеря.

Когато тази среща се състоя, тя не закъсня да му разкаже за децата си, при което първата му реакция бе да си хвърли платнената салфетка, да бутне масата и да избяга от ресторанта.

— Е, и? — обаче изрече той. Очевидно точно това се очакваше от него да каже.

— Просто мислех, че трябва да знаеш. За някои хора този факт има огромно значение.

— В какъв смисъл?

— Имам предвид мъжете.

— Естествено. Така си и помислих.

— Съжалявам. Май не улеснявам много нещата, а?

— Напротив, справяш се много добре.

— Ами просто… ако това е наистина среща, както ми се струва, че е, то в такъв случай смятам, че е напълно честно да ти кажа.

— Благодаря за откровеността. Но не мисля, че това има някакво значение в случая. Даже бих бил разочарован, ако нямаше деца.

— Разочарован ли? — засмя се тя. — И защо?

Това беше добър въпрос. Защо наистина? Очевидно нещо му бе подсказало да го изрече, защото му се стори, че така ще я спечели по-лесно, но подобна причина признава ли се пред жена?!

— Защото никога не съм излизал с майка, а винаги ми се е искало да срещна такава. Мисля, че ще се справя добре със ситуацията.

— Как по-точно?

Така. Как по-точно, наистина? В какво по-точно той се считаше за добър? Това си беше въпрос за един милион долара — въпрос, на който той никога не би успял да даде отговор. Може би е добър с децата, макар да ги мразеше и да таеше същите чувства към всеки, който бе отговорен за появата им на този свят. Може би бе отписал прекалено бързо от живота си Джон и Кристин с тяхното бебе Имоджен. Навярно точно в това бе разковничето! Чичо Уил!

— Ами не знам. Може би с децата. И с нещата, свързани с тях.

Не може да не е добър с децата. Всеки е добър с децата, не е ли така? Вероятно отдавна е трябвало да започне да работи с деца. Вероятно това е повратен момент в неговия живот!

Точно тук му е времето да се каже, че красотата на Анджи определено имаше отношение към решението му да преосмисли подхода си към децата. Сега вече знаеше, че дългата медноруса коса е придружена от спокойно, открито лице и огромни сини очи с невероятно сексапилни бръчици около тях — красотата й беше неподправена, здравословна, тип Джули Кристи. И точно това беше най-важното. Кога друг път бе излизал с жена, която прилича на Джули Кристи? Жените, които приличат на Джули Кристи, не излизат с мъже като него. Предпочитат да бъдат с други филмови звезди или босове във филмовата индустрия, или състезатели от Формула Едно. А в този случай какво ставаше? Уил реши, че причината се корени в децата — че те са своеобразен укорителен символ, подобно на белег по рождение или предразположеност към пълнота, който му предоставя огромен шанс там, където иначе не би имал никакъв. Може би децата демократизират красивите самотни жени.