Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Не е необходимо да съжаляваш. Наистина. — Да, наистина. Наистина!

— Но аз съжалявам!

— Недей!

Кога ли за последен път му се бе предоставяла възможността да въздава опрощение? Със сигурност не и след завършването на училище, а вероятно не и по време на този период. От всички вечери, които бе прекарал с Анджи, последната му хареса най-много.

Точно този момент се превърна за Уил в отключващия фактор за новата му стратегия. Знаеше, че от този миг нататък в живота му ще има и други такива жени като Анджи — жени, които ще започват връзката си с него със заблудата, че просто се нуждаят от хубаво чукане и накрая ще достигат до извода, че спокойният живот с него е за предпочитане пред хиляди шумни оргазми. И тъй като самият той чувстваше нещо доста сходно, макар и по коренно различни причини, реши, че притежава много неща, които може да им предложи. Страхотен секс, стабилно четкане на егото му, временно бащинство без сълзи и чувство за вина при раздялата — какво повече би могъл да иска един мъж?! Самотните майки — лъчезарни, привлекателни, на разположение, хиляди такива из цял Лондон — бяха най-доброто изобретение, до което достигна Уил. От този момент започна кариерата му на сериен чичко-добричко.

В понеделник майка му започна да плаче още от сутринта, преди закуска и този път той се уплаши. Сутрешният плач вече беше нещо ново — не можеше да се изтълкува като нищо друго, освен като лош, ама много лош знак. Защото от това следваше, че е възможно да изригне по всяко време на деня — миговете на спокойствие бяха отминали безвъзвратно. До днес поне утрините бяха наред — тя като че ли се събуждаше с плахата надежда, че като се наспи, всичко, което я прави нещастна, ще е отминало — както се случваше понякога с настинките или болките в стомаха. А и когато му викна да побърза, че закъснява, бе прозвучала съвсем нормално — нито ядосана, нито съсипана, нито луда, просто нормална, като всяка обикновена майка. Но когато той се появи в кухнята, тя вече беше загряла яко — отпусната върху масата по нощница и халат, с подпухнало от плач лице и течащ нос, а в чинията пред нея — едва нахапана препечена филийка.

Маркъс предпочиташе да не се обажда, когато майка му плачеше. Просто защото не знаеше какво да каже. Той не разбираше защо тя се държи така и тъй като не разбираше, не можеше да помогне, и тъй като не можеше да помогне, просто се заковаваше на място и се втренчваше в нея с отворена уста, а тя си продължаваше така, сякаш нищо не се е случило.

— Искаш ли чай?

Наложи му се да отгатва думите й, защото почти нищо не й се разбираше от хълцане.

— Да, ако обичаш.

Той си взе чиста купичка от сушилника за чинии и отвори шкафа, за да си избере закуската. Това го поразвесели малко. Беше забравил, че майка му му беше разрешила да сложи няколко вида в количката по време на съботното пазаруване в супермаркета. Наложи му се отново да преживее обичайната агония на нерешителност — знаеше, че трябва първо да се насочи към досадните видове: обикновения корнфлейкс и този с плодове, защото ако не ги изяде сега, няма да ги хапне никога и те просто ще си стоят в шкафа, докато мухлясат, а майка му ще му се ядоса и през следващите няколко месеца ще трябва да се задоволи с икономична опаковка от нещо много гадно. Отлично си даваше сметка за всички последици, но въпреки това, както обикновено, грабна шоколадовите топченца. Майка му не забеляза нищо — едно от предимствата на кошмарната й депресия, които той бе установил засега. Не че беше кой знае какво предимство — честно казано, той би предпочел тя да е в достатъчно нормално настроение, за да го върне да си смени закуската. Маркъс с удоволствие би се отказал от шоколадовите топченца, стига тя да се откаже от плаченето си.

Изяде си закуската, изпи си чая, взе си чантата и целуна майка си — с нормална, а не с лигава и разбираща целувка — след което излезе. Никой не проговори. Какво друго се очакваше от него да направи?

На път за училище той започна да премисля всички възможни причини за състоянието на майка му. Какво ли би могло да не е наред, нещо, което той не знае? Тя имаше работа, следователно не бяха бедни, макар че не бяха и богати — беше музикален терапевт, което означаваше нещо като учител на болни деца, и винаги казваше, че парите са жалки, противни, мръсни, та дори и престъпни. Но все пак имаха достатъчно, за да си плащат наема, да се хранят нормално, да ходят на почивка един път годишно и дори за компютърни игри от време на време. За какво друго би могъл да плаче един възрастен, освен за пари? За нечия смърт? Но доколкото му беше известно, никой важен не беше починал — майка му би могла да плаче така единствено за баба му, дядо му, вуйчо Том и неговото семейство, а нали ги бяха видели всичките миналия уикенд, на четвъртия рожден ден на братовчедка му Ела? Да не би пък да има нещо общо с мъжете? Знаеше, че тя има нужда от приятел — но това му беше известно, защото тя се шегуваше по този въпрос понякога, а за Маркъс бе абсолютно невъзможно едновременно да се шегуваш по някакъв въпрос и да си изплакваш очите заради него. Пък и нали точно тя се беше отървала от Роджър, а не обратното — ако е била толкова отчаяна за приятел, не би трябвало да скъсва връзката си с него. Така че, какво друго оставаше? Опита се да си спомни за какво плачат героите в сапунените сериали, освен за пари, смъртни случаи и приятели, но и това не му помогна особено — затвор, нежелана бременност, СПИН — все неща, които нямаха нищо общо с майка му.