Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Но докато прекрачи вратите на училището, вече беше забравил всичко по този въпрос. Не че реши и забрави всичко. Просто надделя неговият инстинкт за самосъхранение. Когато си имаш неприятности с Лий Хартли и компания, едва ли има значение дали на майка ти започва да й хлопа дъската или не. Но тази сутрин като че ли всичко си беше наред. Зърна ги облегнати на стената пред физкултурния салон, скупчени около някаква ценна находка, на безопасно разстояние от него, така че успя да стигне до класната си стая без затруднения.

Приятелите му Ники и Марк вече бяха пристигнали и играеха „Тетрис“ на геймбоя на Марк. Той се приближи към тях.

— Върви ли?

Ники му каза „здравей“, но Марк беше прекалено погълнат от играта, за да го забележи. Маркъс се опита да се настани така, че да вижда играта на Марк, но Ники беше окупирал единственото място, откъдето малкото екранче се виждаше добре, затова той седна на един чин и ги зачака да завършат. Те не завършиха. Или по-точно — завършиха, но после започнаха нова игра — нито му предложиха да поиграе с тях, нито спряха играта си заради него. Маркъс усещаше, че го изолират съзнателно и се зачуди какво ли толкова им е направил, че да заслужи подобно отношение.

— Ще ходите ли в компютърната зала днес на обяд? — Именно оттам познаваше Ники и Марк — от компютърната зала. Въпросът му беше глупав, защото те винаги ходеха. Защото ако не ходеха, през обедната почивка щеше да им се наложи като него да вървят на пръсти по коридорите и из двора и да се свъртат по ъглите в опит да останат незабелязани от някой дангалак с голяма уста и щръкнала прическа.

— Не знам. Може би. Ти какво ще кажеш, Марк?

— Не знам. Вероятно.

— Ами добре. Значи ще се видим там… може би.

Щеше да ги види много преди това. Всъщност, виждаше ги дори в момента — не че се канеше да тръгне за някъде. Но нали все пак трябваше да каже нещо?!

През междучасията беше същото — Ники и Марк съсредоточени върху играта, а Маркъс — кръжащ безпомощно около тях. Добре де, те не бяха истински приятели — не и като приятелите му от Кеймбридж — но като цяло се разбираха добре, макар и само заради факта, че не приличаха на останалите деца в класа. Даже Ники го беше поканил веднъж на гости — на връщане от училище. Знаеха си, че са откачалки и зубрачи и всички онези гадни неща, с които някои от момичетата ги наричаха (и тримата носеха очила, никой от тримата не се интересуваше особено от модните дрешки, Марк имаше рижава коса и лунички, а Ники изглеждаше с три години по-малък от всички в седми клас), но това очевидно не ги притесняваше особено. Не ги притесняваше, защото се имаха един друг и не се промъкваха тихомълком по коридорите в отчаяни опити да останат незабелязани.

— Ей, къдравия! Я ни изпей нещичко! — Двама осмокласници седяха на прага и ги гледаха.

Маркъс не ги познаваше — очевидно славата му бързо се разнасяше из училището. Опита се да се престори на концентриран — източи врат, като се направи на погълнат от играта, но така и не успя да види нищо, пък и Марк и Ники започнаха да отстъпват, оставяйки го съвсем сам.

— Ей, рижавия! Крис Еванс! Луничките!

Дълбока червенина изби по лицето и врата на Марк.

— Ама те всичките са луничави, бе!

— Да бе, забравих! Ей, рижавата луничка! Това на врата ти да не би да е белег от любовна игра?

Очевидно намираха това за много смешно. Момчетата в училище непрекъснато се хилеха на тема момичета и секс — Маркъс така и не можеше да си обясни защо го правят. Може би защото са луднали на тема секс.

Марк се отказа от битката и изключи играта. В последно време подобни случки бяха зачестили и човек не можеше да стори нищо, за да ги предотврати. Трябваше само да си седиш кротко и да приемаш безропотно словесните удари, докато накрая онези се уморят и се откажат. Междувременно обаче възникваше друга трудност — да намериш начин да се съхраниш както отвътре, така и отвън, докато ураганът премине. Маркъс бе намерил спасение в правенето на списъци наум — майка му имаше една игра с карти, върху които са написани различни категории неща, като например „пудинги“, и другият отбор трябва да отгатне дванайсетте вида от съответната категория, написани върху картата на първия отбор, а после обратното — вторият отбор отгатва, да речем, „футболни клубове“. Тук не можеше да я играе, разбира се, защото не разполагаше с карти, пък и нямаше друг отбор, затова си бе измислил един свой вариант на играта — избираше си някаква категория с много примери, като например „плодове“, и се опитваше да се сети за възможно повече видове плодове. Така си запълваше времето, докато онзи, който бе решил да му вгорчава живота, не се умореше и не се оттеглеше.