Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Трябва да ти призная — тъкмо казваше Анджи, макар че той бе пропуснал емоционалния ход на мисли, който я бе довел до този момент, — че когато си самотна майка, никак не е трудно на един етап да започнеш да разсъждаваш чрез феминистични клишета. Нали се сещаш — че всички мъже са мръсници, че жената без мъж е… е… нещо, което е без нещо друго, което пък няма никаква връзка с първото и всякакви такива работи.

— Сигурно е така — кимна с разбиране той.

Беше започнало да му става интересно. Щом самотните майки действително са на мнение, че всички мъже са мръсници, то тогава той безпроблемно би могъл да си тръгне, когато му се прииска. Би могъл да излиза с колкото си иска самотни майки, приличащи на Джули Кристи. Той закима енергично, като се усмихваше или мръщеше съобразно изискванията на момента, а докато Анджи си изливаше душата пред него, Уил замисляше своята нова, повратна житейска стратегия.

През следващите няколко седмици той се бе въплътил успешно в образа на Уил Добрия, Уил Всеопрощаващия — и това му харесваше. Пък и не беше особено трудно. Така и не успя да се спогоди особено с Мейзи — мистериозно печалната петгодишна дъщеря на Анджи, която очевидно го считаше за безотговорен до мозъка на костите. Но Джо — тригодишното й синче, го хареса от пръв поглед, може би защото още при запознаването им Уил го увеси за глезените. Това е то. Само толкова трябваше. Де да можеше и отношенията с нормалните човешки същества да бяха толкова лесни!

Ходиха в Макдоналдс. Ходиха и в Научния музей, и в Музея по естествена история. Разходиха се с лодка по реката. В единичните случаи, когато бе обмислял възможността да има свои деца (винаги в пияно състояние и винаги в първите мигове на нова връзка), той си бе втълпявал, че бащинството ще е нещо като безкрайна поредица от сантиментални снимки — а бащинството в стил „Анджи“ беше точно такова: можеше да се разхожда ръка за ръка с хубава жена, а децата да скачат весело около тях и всички да го виждат в тази сладка роля, а когато следобедът свърши, той да си се прибере вкъщи, ако му се прииска.

А после идваше и сексът. Сексът със самотна майка. Още след първата си нощ с Анджи Уил реши, че този секс надминава всички видове секс, които бе имал някога. Ако попаднеш на подходящата жена — на жена, която е била разигравана и после изоставена от бащата на децата си и която оттогава не е срещала никой друг (защото децата вече не ти позволяват да излизаш, когато си поискаш, пък и повечето мъже не обичат деца, направени от някой друг, а още по-малко обичат бъркотията, която неизменно съпътства намесата на деца в една връзка)… та ако попаднеш на такава подходяща жена, тя ще те обикне точно заради появата ти в живота й. И съвсем внезапно ти ставаш по-красив мъж, по-добър любовник, по-добър човек.

Що се отнасяше до него, ситуацията беше идеална за всички заинтересовани. Всички онези двойки от света на бездетните самотници, сформиращи се за една нощ, за които вечерта, прекарана в чуждо легло, не е нищо повече от поредната възможност за чукане… е, те просто не знаеха какво изпускат. Вярно, че си бяха напълно порядъчни хора — тези мъже и жени, — които вероятно щяха да се ужасят и отвратят от неговата логика, но за него това нямаше никакво значение. Даже още по-добре — така поне конкуренцията намаляваше драстично.

А да не забравяме и онова нещо във връзката му с Анджи, което наклоняваше везните изцяло в негова полза — че той нямаше нищо общо с Другия. В дадения случай това означаваше, че няма нищо общо със Саймън — нейния бивш, който е имал проблеми с пиенето и работата и който, въпреки неодобрението на Уил към клишетата, можеше да се характеризира само по един начин — като човек, който накрая се оказало, че чукал секретарката си. За Уил изобщо не беше трудно да не прилича на Саймън — направо му идваше отвътре да не прилича на Саймън, беше великолепен в тази роля. Вярно, че беше нечестно да жъне плодовете от нещо, за което не беше положил абсолютно никакви усилия, но нещата стояха точно така — той беше обичан много повече заради това, че не е Саймън, отколкото някога бе обичан заради това, че е самият себе си.

Дори и краят — когато той неизбежно настъпи — си имаше редица преимущества. Уил винаги се бе сблъсквал с трудности, когато решеше да сложи край на една връзка — някак си, когато моментът настъпеше, така и не му се отдаваше да сграбчи бика за рогата, в резултат на което неизбежно предизвикваше ужасна неразбория. Но с Анджи нещата се оказаха много лесни — в интерес на истината толкова лесни, че Уил се усъмни да не би да има някаква уловка, за която не е подготвен.