Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Какво си пееш днес, къдравелко?

Пак го беше направил. Тананикаше си наум една от любимите песни на майка си — от албума на Джони Мичъл — за някакво такси, но тя очевидно отново се беше изплъзнала от устата му. Грубияните започнаха да я тананикат почти беззвучно, като от време на време, явно за по-голям ефект, вмъкваха безсмислени думи — явно се опитваха да го принудят да се обърне. Той реши да ги игнорира и се опита да продължи четенето си. Нямаше нужда да си играе обичайната игра на видове и понятия, когато имаше пред очите си такова интересно четиво за компютри. Отначало само се преструваше, че чете, но скоро потъна до такава степен в статията, че забрави напълно за тях и забеляза присъствието им едва когато тръгнаха да излизат от магазина.

— Ей, Мохамед! — извика един от тях. Това определено не беше първото име на господин Пател. — Трябва да му претарашиш джобовете! Очевидно си пуснал в магазина си крадец. — И изчезнаха.

Маркъс бръкна в джобовете си. Бяха пълни с шоколадови десерти и пакетчета дъвка. Дори не беше усетил! Призля му. Отвори уста, за да се опита да обясни, но господин Пател го прекъсна:

— Видях ги как ти ги пъхат в джобовете, Маркъс. Не се притеснявай.

Момчето се приближи до щанда и изсипа цялото съдържание на джобовете си върху вестниците.

— От твоето училище ли са?

Маркъс само кимна.

— Няма да е зле да се държиш далече от тях.

Да бе, да се държи далече от тях! И как ще стане тази работа?!

Когато се прибра вкъщи, майка му лежеше на пода, загърната в едно палто и гледаше детски анимационни филмчета. Не вдигна поглед към него.

— Днес не си ли на работа?

— Ходих сутринта. Взех си следобеда, защото съм болна.

— И от какво си болна?

Никакъв отговор.

Не беше честно! Та той е само едно дете! В последно време си мислеше все повече и повече по този въпрос — колкото повече растеше, толкова по-често се възприемаше като дете. Не можеше да си обясни защо. Може би защото когато действително е бил дете, просто не е бил в състояние да го проумее — вярно е, че трябва да достигнеш до определена възраст, докато осъзнаеш, че всъщност си доста млад. Или може би защото когато беше малък, не е имало нищо, за което да се тревожи — преди пет-шест години никога не би заварил майка си да трепери под палтото си, втренчена в глупави анимационни филмчета, — но дори и да е правела нещо подобно тогава, той не го е възприемал като необичайно.

Но тази работа не може да продължава така! Животът му се бе стъжнил в училище, животът му се бе стъжнил и във вкъщи, а училището и домът му бяха единствените места, където ходеше — така де, почти, — което означаваше, че животът му се беше стъжнил откъдето и да го погледнеш. Оставаше му единствено сънят. Някой все пак трябва да направи нещо по този въпрос, защото сам той не можеше да направи нищичко, а не виждаше кой друг би могъл да го направи, освен жената на пода, свила се и трепереща под палтото.

Странна жена беше майка му. Непрекъснато искаше да си говорят. Винаги му повтаряше, че споделянето е най-важното в едно семейство и държеше той да й казва всичко, но Маркъс беше сигурен, че тя не го мисли наистина. Беше чудесна за дребните неща, но беше сигурен, че ако отиде при нея за нещо действително важно, тогава ще си има големи неприятности — особено сега, когато тя плачеше ли, плачеше — и то за нищо! Но в момента той не виждаше никакъв начин, по който би могъл да го избегне. Та той е само едно дете, а тя е негова майка, следователно щом той се чувства зле, изцяло в нейните ръце е да му помогне да не се чувства така — толкова е просто. Дори и да не иска да го направи, дори и това да означава, че по този начин ще престане да се чувства така отвратително — трябва да му помогне! Трудна задача. Много трудна! Но все пак той беше достатъчно ядосан, за да не му пука, затова си пое дъх и се осмели да я заговори още сега.

— За какво го гледаш това! Та то е пълен боклук! Нали винаги ми казваш да не гледам.

— Мислех, че обичаш да гледаш анимационни филмчета.

— Вярно е, обичам, но не и точно това. Голям боклук е!

Втренчиха се едновременно в екрана, без да проговорят повече. Това чудновато, приличащо на куче нещо се опитваше да докопа едно момче, което пък можеше да се превърне в летяща чиния.

— И от какво си болна? — Маркъс зададе въпроса доста безцеремонно — по начина, по който учителите питат някой несериозен ученик дали си е написал домашното.

Отново никакъв отговор.

— Мамо, кажи ми от какво си болна!