Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Сигурна съм, че няма да откажеш едно кафе — каза Сузи.

— Направо ще го изгълтам на един дъх. Каква сутрин само! — И той поклати глава невярващо, а Сузи изду бузи в знак на съчувствие и разбиране.

Необяснимо и за самия него през ума му мина мисълта, че тази работа е страшно забавна.

— Още не знам какво работиш — каза Сузи, когато се настаниха в колата. Меган седеше на бебешката седалка до нея, а Уил седна отзад до Маркъс — чудатото дете, което си тананикаше тихичко.

— Нищо.

— Нищо ли?

В подобни моменти той обикновено си измисляше нещичко, но вече бе измислил достатъчно несъществуващи неща през последните няколко дена и ако сега добавеше и някаква въображаема работа, щеше не само да му изпусне края, но и да се окаже, че не предлага на Сузи нищо реално.

— Добре де, а по-рано какво си работил?

— Нищо.

— Искаш да кажеш, че никога нищо не си работил, така ли?

— Е, случвало се е да се озова инцидентно на едно-две места за един-два дена, но…

— Ами, това е…

Не довърши. Уил я разбра. Да не си работил никога през живота си, това е… нищо не е. Нямаше какво да се каже по този въпрос, или поне не веднага.

— Баща ми написал една песен. През хиляда деветстотин трийсет и осма година. Тя станала много известна и сега аз живея от дивидентите й.

— Нали знаете Майкъл Джексън? Той печели по един милион лири на минута — обади се чудноватото дете.

— Не съм много сигурна, че са чак един милион на минута — усъмни се Сузи. — Това са ужасно много пари.

— Един милион лири на минута! — повтори убедено Маркъс.

— Шейсет милиона лири на час!

— Е, аз не печеля по шейсет милиона лири на час — каза Уил. — Много по-малко.

— Колко тогава?

— Маркъс! — обади се предупредително Сузи. — Та коя е тази известна песен? Щом можеш да живееш спокойно от нея, без да работиш, то ние няма начин да не сме я чували.

— Ами… това е „Страхотната шейна на Дядо Коледа“ — отговори Уил. Каза го с неутрален тон, но нямаше смисъл да се старае толкова, защото знаеше, че е безсмислено да си въобразяваш, че ще кажеш подобно нещо, без да прозвучиш тъпо. Щеше му се баща му да беше написал всяка друга песен на света, само не и тази — е, с изключение на още една-две, още по-идиотски.

— Така ли? „Страхотната шейна на Дядо Коледа“?! — И Сузи и Маркъс започнаха едновременно да пеят един и същи куплет от песента:

Да, всички хора го правеха. Задължително. Винаги запяваха. И като по команда запяваха една и съща част от песента. Уил познаваше няколко човека, които започваха всяко свое телефонно обаждане с мотив от „Страхотната шейна на Дядо Коледа“, а когато той не реагираше със смях, те го обвиняваха в липса на чувство за хумор. И какво толкова смешно намираха в това? Дори и да имаше нещо смешно, би ли могъл той да се смее всеки път, когато това се повтаряше месец след месец, година след година?!

— Сигурно хората непрекъснато реагират така, нали?

— Вие двамата сте първите.

Сузи му хвърли поглед в огледалото за задно виждане и изрече:

— Съжалявам.

— Не, няма нищо. В интерес на истината аз сам си го изпросих.

— Но все пак още не разбирам. Как може тази песен да прави пари? Да не би изпълнителите на коледни песнички да са принудени да ти плащат по десет процента всеки път, когато я пеят?

— Да, би трябвало. Но не винаги можеш да ги хванеш. По-скоро парите идват от всеки коледен албум с песни. Например Елвис има такъв, както вероятно знаете. И „Мъпетс“. — И Дес О’Конър. И „Кранкис“. И Бен Кросби. И Дейвид Бауи в дует със За За Габор. Както и Вал Дуникан, и Сила Блек, и Род Хал, и Ему. Освен това и една американска банда пънкари, наречена „Кънтс“, след която се нареждат поне стотина други певци със звукозаписна продукция. Знаеше имената от счетоводните документи, макар да не харесваше никой от тях. Уил се гордееше със своето хладнокръвие — мразеше да се издържа за сметка на Вал Дуникан.

— Но все пак никога ли не ти се е приисквало да работиш?

— Е, да. Понякога. Просто… не знам. Така става, че никога не успявам да стигна до изпълнението на подобна идея.

Точно такава беше истината, казано накратко. Той просто никога не можеше да стигне до изпълнението на подобна идея. Всеки ден от последните осемнайсет години от живота си той се събуждаше с намерението да започне най-сетне някаква кариера. Но с напредването на деня изгарящото му желание постепенно губеше от силата на пламъка си и накрая се превръщаше в пепел.