Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Тъкмо се чудеше дали годишната фотографска изложба на дивата природа няма да се окаже дори по-тъпа, отколкото звучеше, когато телефонът иззвъня.

— Здрасти, Уил, обажда се Маркъс.

— Здрасти! Странно съвпадение — и аз тъкмо се питах дали…

— Сузи ми каза, че искаш да ме изведеш някъде.

— Да, вярно, аз просто…

— Ще дойда, ако и майка ми дойде.

— Моля?

— Ще дойда, ако нямаш нищо против да дойде и майка ми. И тъй като тя няма пари, трябва или да ни заведеш на някое евтино място, или да ни черпиш.

— Ясно. И все пак би ли се изразил по-конкретно? Мразя заобикалките.

— Ами не знам как иначе да ти го кажа, затова ще го кажа направо — ние сме разорени, ти не си. Значи ще плащаш ти.

— Няма проблеми. Просто се пошегувах.

— Така ли? Не можах да схвана шегата.

— Не се притеснявай. Аз съм достатъчно обезпечен. Но все пак си помислих, че ще ни бъде по-добре само ние двамата.

— Защо?

— За да оставим майка ти да си почине малко.

— О, ясно.

И внезапно — но вече много късно — той си даде сметка какво е казал. Нали точно затова бяха оставили майка му на спокойствие през уикенда! А тя как бе оползотворила свободното си време? Да се нагълта с цяло шишенце лекарства и да си носи стомаха на изпомпване!

— Съжалявам, Маркъс. Много несъобразително от моя страна.

— Да бе.

— Разбира се, че и майка ти може да дойде. Ще бъде страхотно!

— Ние нямаме и кола. Ще трябва да си докараш твоята.

— Няма проблеми.

— Можеш да вземеш и сина си, ако искаш.

— Благодаря — засмя се Уил.

— Няма защо — щедро отсъди Маркъс. — Напълно справедливо е.

Уил започваше да осъзнава, че Маркъс намира сарказма за нещо крайно загадъчно и следователно — поне според Уил — абсолютно неустоимо.

— В събота обаче той пак ще е при майка си.

— Добре тогава. Ела да ни вземеш около дванайсет и половина. Нали си спомняш къде живеем? „Крейсфийлд Роуд“ номер 31, апартамент 2, Айлингтън, Лондон.

— Англия, Земята, Вселената.

— Да — безизразно отговори Маркъс. Какво повече да каже на един бавноразвиващ се!

— Хубаво. Значи дотогава.

Следобед Уил се запъти към детския магазин „Мадъркеър“ 6 6 Mothercare — в буквален превод „майчина грижа“. (Бел.прев.) , за да купи бебешка седалка за колата си. Нямаше никакво намерение да пълни апартамента си с креватчета, гърненца и високи столчета, но щом възнамеряваше да разкарва разни хора насам-натам, нямаше да е зле да направи известни отстъпки в полза съществуването на Нед.

— Това е доста сексистко, не мислите ли? — обърна се той към продавачката със самодоволна усмивка.

— Моля?

— „Мадъркеър“. Ами бащите?

Тя се усмихна учтиво.

— „Фадъркеър“ — добави той, за да разсее всякакви недоразумения у нея.

— Вие сте първият, който го забелязва.

— Така ли?

— Не — отговори тя и се засмя, а той се почувства като Маркъс.

— Както и да е. С какво мога да ви бъда полезна?

— Търся бебешка седалка за кола.

— Да. — На този щанд са. — Какъв модел предпочитате?

— Ами, не знам. Каквото и да е. Най-евтиното — отговори той и се засмя. — Кой модел предпочитат хората?

— Със сигурност не и най-евтиният. Обикновено залагат на безопасността на детето.

— Да, наистина. — Уил си глътна усмивката — безопасността е сериозна работа. — Какъв е смисълът да се скъпим за няколко десетачки повече, щом рискуваме детето да изхвръкне през предното стъкло, нали?

И накрая — може би като компенсация за първоначалната си коравосърдечност — той купи най-скъпата бебешка седалка в магазина — огромна тапицирана светлосиня измишльотина, която изглеждаше толкова стабилна, че сигурно щеше да издържи Нед, докато и той самият стане баща.

— Синът ми веднага ще се влюби в нея — каза той на продавачката, докато й подаваше кредитната си карта.

— Сега изглежда добре, но ще видите на какво ще заприлича, когато той посипе върху нея трохи от бисквити, чипс и какво ли не още.

Тази забележка дойде точно навреме — Уил не се бе сетил за бисквитките, чипса и останалото. Затова на връщане той спря пред един хранителен магазин, купи пакетче шоколадови бисквитки и две пакетчета чипс със сирене и лук, смачка ги, още както си бяха в пакетите, после ги отвори и посипа обилно трохите им върху новата си покупка.

В интерес на истината Маркъс не се притесняваше особено да остави майка си сама — макар че пред Уил каза друго. Беше сигурен, че дори тя отново да направи нещо такова, то няма да е скоро, защото точно сега продължаваше да се намира в онова свое странно, кротко настроение. Но прецени, че се налага да помоли Уил да вземат и майка му, за да ги събере — беше сигурен, че след това нещата щяха да тръгнат от само себе си. Майка му бе красива, а Уил изглеждаше доста заможен, така че могат да отидат да живеят при него и детето му — така ще станат четирима, а четирима е къде-къде по-добре от двама! А може би, ако поискат, ще си родят и едно бебе. Майка му не е чак толкова стара — само на трийсет и осем. Човек може да има бебе, когато е на трийсет и осем. Така ще станат петима и тогава няма да има особено значение, ако някой от тях умре. Не, естествено, че ще има значение, но така нито той, нито майка му, нито Уил и неговото момченце ще се чувстват напълно самотни, ако някой умре. Маркъс все още не беше сигурен дали харесва Уил или не, но вече нямаше за кога да си задава подобни въпроси — виждаше се и от пръв поглед, че Уил не е много лош, не е пияница, не е побойник, така че трябваше да свърши работа.