Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Не, отвратително е.

— Защо?

— Защото не е подходящо за мен. Аз не съм създаден за училищен живот. Имам неподходящи личностни характеристики.

Майка му му беше обяснила за личностните характеристики малко след като се бяха преместили в Лондон. Беше казала, че и двамата са интроверти, което затруднявало повечето от нещата за тях — например сприятеляването с нови хора, привикването към нови училища или нова работа. Беше го обяснила така, сякаш то щеше да му помогне с нещо и той често се питаше как е възможно тя да си въобразява противното — по негово мнение съзнанието, че си интроверт просто те кара да се чудиш има ли изобщо смисъл да се опитваш да се справяш с живота.

— Да не би там някой да те тормози?

Маркъс го погледна. Как бе разбрал толкова лесно? Явно нещата са много по-зле, отколкото той си представяше, щом хората можеха да познаят, още преди да им е казал каквото и да било.

— Ами, само две-три деца.

— И с какво те тормозят?

— С нищо особено. Само, нали се сещаш, за косата и очилата ми. И за пеенето, и за такива работи.

— Какво означава „за пеенето“?

— Ами, просто… понякога започвам да пея на глас, без да се усетя.

Уил се изсмя.

— Няма нищо смешно.

— Извинявай.

— Не мога да се контролирам.

— Но можеш да направиш нещо поне за косата си.

— Какво например?

— Например да я подстрижеш.

— Като кого?

— Как като кого? Както на тебе ти харесва!

— На мене си ми харесва и така.

— Значи ще трябва да се примириш с приказките на другите. А защо, между другото, си харесваш косата в този вид?

— Защото тя така си расте, а аз мразя да ходя на фризьор.

— Това е очевидно. Колко често ходиш на фризьор?

— Не ходя. Майка ми ме подстригва.

— Майка ти ли?! Господи! Ти на колко си години? Нали на дванайсет? А аз си мислех, че си достатъчно голям, за да ходиш сам на фризьор.

Маркъс бе особено впечатлен от този израз „достатъчно голям“. Не го чуваше много често.

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Та ти си на дванайсет години! Само след четири години можеш да се ожениш, ако пожелаеш! И тогава ли ще се оставяш майка ти да те подстригва?

Маркъс не смяташе, че ще се ожени само след четири години, но все пак прекрасно разбра какво има предвид Уил.

— На нея няма да й хареса, нали?

— На кого?

— На жена ми. Ако имах жена, разбира се, макар че не мисля, че ще имам. Най-малкото не след четири години.

— Това беше само един пример. Имах предвид, че ще се почувстваш малко като поплювко, ако майка ти непрекъснато ти се бърка в живота. Например да ти подстригва косата, да ти реже ноктите, да ти изтрива гърба и други такива.

— Да, разбрах какво имаш предвид.

Да, той разбираше какво иска да му каже Уил и да, Уил беше напълно прав. При тези обстоятелства никак не му беше трудно да се почувства като поплювко. Но на подобна ситуация може да се погледне и от друг ъгъл: ако и след четири години майка му го навестява, за да го подстригва и да му реже ноктите, това би означавало също така, че междувременно не се е случило нищо ужасно. Като се има предвид начинът, по който той се чувстваше в момента, не би имал нищо против на всеки два-три месеца да изглежда и като поплювко.

С настъпването на есента Маркъс продължи да ходи редовно на гости на Уил и някъде на третия-четвъртия път усети, че Уил започва да свиква с него. Втория път малко се поскараха, защото Уил не желаеше да го пусне и на Маркъс му се наложи да бъде по-настоятелен. Накрая обаче стигнаха до такъв етап на взаимоотношенията си, че Маркъс звънваше, Уил отваряше вратата, без дори да си прави труда да провери кой е, после се обръщаше и влизаше обратно в дневната, очаквайки Маркъс да го последва. На два пъти го нямаше и Маркъс не бе убеден дали го е направил нарочно или не, но тъй като предпочиташе да не знае, реши, че не си струва да повдига въпроса.

Отначало не разговаряха много, но постепенно, когато посещенията на момчето се превърнаха в ежедневие, Уил очевидно реши, че трябва да се опознаят по-добре. Той самият не беше особено добър в разговорите. Ледът като че ли се разчупи оня път, когато двамата едновременно се възмутиха от тъпия дебелак, който непрекъснато побеждаваше в „Обратно броене“. Тогава, уж между другото, Уил запита:

— Как вървят нещата у вас?

— Имаш предвид майка ми ли?

— Да, нещо такова.

Беше толкова очевидно, че Уил би предпочел да говори за тъпия дебелак от „Обратно броене“, а не за онова, което се бе случило у тях преди време, че за момент Маркъс усети у себе си прилив на яд — той самият нямаше подобен избор. Ако зависеше от него, той би прекарал цялото си време в мислене за тъпия дебелак от „Обратно броене“, но не можеше да си го позволи, защото прекалено много други проблеми му висяха на главата. Ала ядът му не трая дълго. Уил нямаше никаква вина за неговите проблеми и поне се опитваше да постигне някакво разбирателство, макар че безспорно му беше доста трудно.