Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Следващата среща на Уил с „Обратно броене“ бе прекъсната рязко от чакълена бомбардировка по прозореца на всекидневната му, последвана не след дълго от продължително, настойчиво и твърде дразнещо натискане на звънеца. Уил веднага си даде сметка, че всичко това намирисва на огромна неприятност — човек не получава дъжд от дребни камъчета по прозореца си и не оглушава от побъркано звънене току-така. Затова първата му реакция бе да усили звука на телевизора до максимум и да се направи, че не чува. Но накрая някакво забравено чувство за себеуважение успя да потуши писъците на страхливеца у него и той се надигна неохотно от дивана, за да отвори външната врата.

На стълбите стоеше Маркъс, подложен на обстрел от неспирна канонада от някакви странни бонбони с формата и твърдостта на камъни, които, както се виждаше, можеха да причинят не по-малко поражения от същинските камъни. Уил го разбра, защото и той беше уцелен няколко пъти. Бързо вкара Маркъс в апартамента си и засече местоположението на нападателите — двама тийнейджъри със зли физиономии и щръкнали подстрижки.

— Какво си мислите, че правите вие, бе?!

— А ти кой си?

— Няма никакво значение кой съм! Важното е вие кои сте! — изгърмя Уил. Не си спомняше кога за последен път са го сърбели ръцете да натупа някого, но в този момент изпитваше точно това. — Чупката и двамата! Иначе…

— Иначе какво?! — нахално проточи единият.

Тонът им вероятно бе предназначен да демонстрира всякаква липса на страх, ала наежеността им се изпари скоростно и те светкавично изчезнаха. Уил почувства едновременно изненада и облекчение. Дори и след хиляда години той никога не би избягал от самия себе си (или по-точно, в хипотетичната ситуация на среща на Уил с Уил в някоя тъмна уличка, и двамата биха побягнали с еднаква скорост, но в различни посоки). Но той вече беше голям човек и макар да бе истина, че днешните хлапета нямат никакво уважение към нищо (затова най-добре да извикаме полиция или нещо подобно), само най-лошите и най-добре въоръжените биха рискували конфронтация с някой по-голям и по-възрастен от тях. Така че Уил влезе обратно в апартамента си, чувствайки се по-голям и по-възрастен и като че ли доста доволен от себе си.

Маркъс се бе самообслужил с една бисквитка и седеше на дивана, втренчил очи в телевизора. Изглеждаше си както винаги, съвсем нормално и спокойно — погълнат напълно от предаването, а ръката с бисквитата — застинала на половината път към устата му. Нямаше никакви признаци на уплаха или тревога. Като гледаше човек това момче, седнало на дивана му и вперило поглед в телевизионния екран, би си казал, че дори и някога да е било подложено на ученически тормоз, то това трябва да е било преди цяла вечност.

— Кои бяха тези?

— Кои?

— Как кои?! Онези хлапаци, които само преди секунди се опитваха да ти пробият черепа с бонбони!

— О, те ли! — махна с ръка Маркъс, без да отлепва поглед от екрана. — Не ги знам как се казват. От девети клас са.

— И ти не им знаеш имената, така ли?

— Не. Те просто тръгнаха след мен на излизане от училище. Затова реших, че ще е най-добре да не се прибирам у дома, за да не разберат къде живея — така се озовах тук. Мисля, че така стана най-добре.

— Много ти благодаря за услугата, няма що.

— Те няма да посмеят да замерят и теб. Целта им бях аз.

— Често ли ти се случва да си нечия цел?

— Досега никога не бяха използвали бонбони. Измислиха го днес — на момента.

— Нямам предвид бонбоните. Питам те… случвало ли ти се е и друг път по-големи момчета да се опитват да те убият?

Маркъс вдигна поглед към него и отговори:

— Да. Мисля, че ти казах веднъж.

— Каза ми, но тогава не ми се стори като кой знае какъв проблем.

— Какво имаш предвид?

— Каза ми, че няколко деца ти вгорчават живота. Не ми спомена, че хора, които дори не познаваш, те преследват и те замерят с разни неща.

— Тогава още не ми се беше случвало — отвърна търпеливо Маркъс. — Измислиха го днес.

Уил усети, че кръвта му постепенно кипва — ако в този момент имаше под ръка някакви бонбони, със сигурност щеше да запрати няколко по момчето.

— За бога, Маркъс, аз не ти говоря за проклетите бонбони! Винаги ли си така проклето буквален? Прекрасно разбирам, че не са правили преди точно това! Но явно са те нарочили да те тормозят непрекъснато!

— Ами, така е. Но не тези двамата.

— Добре, добре. Не тези двамата. Но някои други като тях.

— Да. Стотици такива.

— Ясно. Точно това исках да разбера.