Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Бяха си най-обикновени черни мокасини.

— Не, не бяха. Бяха нови маратонки „Адидас“.

— И откъде се сдоби с тези маратонки?

— Уил ми ги купи.

— Кой Уил? Оня, който ни води веднъж на обяд ли?

— Да, същият. Оня от вашето дружество. Той ми стана нещо като приятел.

— Той ти стана нещо като приятел?!

Оказа се прав. Това доведе до куп други въпроси, само че начинът, по който майка му ги задаваше, беше малко дразнещ — тя просто повтаряше последната му реплика, поставяше накрая въпросителен знак (а може би и удивителен) и крещеше.

— Наминавам през апартамента му след училище.

— НАМИНАВАШ ПРЕЗ АПАРТАМЕНТА МУ СЛЕД УЧИЛИЩЕ!?

Или:

— Ами, как да ти кажа, той всъщност няма дете.

— ТОЙ ВСЪЩНОСТ НЯМА ДЕТЕ?!

И така нататък. Както и да е. В края на този поток от въпроси обаче той се оказа доста загазил, макар че неговото надали можеше да се сравни с това, което се печеше на Уил.

Маркъс си обу старите черни обувки и двамата с майка му се изстреляха право към апартамента на Уил. Фиона се разбесня още в момента, в който прекрачи прага му и отначало, докато вилнееше по повод въображаемото му дете и дружбата и останалите там неща, той изглеждаше притеснен и му се искаше да й се извини — не можеше да отговори на нито един от въпросите й. Но когато тази тема приключи и тя премина на следващата, яростта постепенно нахлу в главата му.

— Ясно! — изкряска Фиона. — Сега ми обясни какви са тези малки чаени партита след училище!

— Моля?

— Откъде накъде възрастен мъж като теб ще иска да си губи ежедневно времето с дванайсетгодишно момче като Маркъс?

Уил я изгледа невярващо и запита:

— Да не би да си мислиш онова, което си мисля, че мислиш?

— Не си мисля нищо.

— Надали. Доколкото схващам, ти предполагаш, че аз… си играя игрички с твоя син.

Маркъс погледна към Фиона. За какво става въпрос сега? Какви са тези игрички?

— Просто те питам защо забавляваш дванайсетгодишни момченца в апартамента си?!

Чашата на Уил преля. Лицето му почервеня и той започна също да крещи:

— Да не мислиш, че имам някакъв избор?! Твоят син ми се изтърсва без покана всеки божи ден! Понякога го преследват банди главорези! Можех да го оставя навън, за да се оправя както може, но го пускам вътре заради собствената му безопасност. Но следващия път не смятам да си правя този труд. Махайте ми се от очите и двамата! Ако си свършила, можеш да си хващаш сина и да се разкараш от апартамента ми!

— Изобщо не съм свършила! Защо си му купил скъпи маратонки?

— Защо ли?! Ами — погледни го!

И двамата го погледнаха. Маркъс също се погледна.

— Какво не му е наред?

Уил я изгледа и изрече ядно:

— Нямаш си никаква представа, нали? Естествено, не съм си и помислял обратното.

— За какво да си имам представа?

— Че Маркъс преживява ежедневен кошмар в училище — че едва не го изяждат жив! Че всеки скапан божи ден го разкъсват едва ли не на парчета! А ти си ми тръгнала да се притесняваш защо съм му купил маратонките и дали не злоупотребявам с него!

Внезапно Маркъс усети, че отмалява. До този момент, докато Уил не бе започнал да крещи, той не си даваше сметка колко зле са всъщност нещата — че действително го разкъсват на парчета всеки божи ден. До този момент той не бе свързвал дните от седмицата по този начин — всеки ден беше по правило лош, но той оцеляваше, като се самозаблуждаваше, че днешният ден някак си няма връзка с вчерашния. А сега само за миг проумя колко глупаво бе от негова страна да се залъгва. Проумя също, че животът му си е истински кошмар. Прииска му се да легне в леглото си и да не стане чак до съботата.

— Маркъс си е много добре — каза майка му.

Първоначално той не можа да повярва, че това са нейни думи, а после, когато думите все пак зазвъняха в ушите му, се опита да потърси някакво друго значение в тях. Да не би случайно да става въпрос за някой друг Маркъс? Може пък да има някаква друга област в живота, в която да се чувства добре, а той да е забравил? Естествено, че няма никакъв друг Маркъс и никаква друга област, в която да се чувства добре — истината бе, че майка му е не само сляпа за неговите проблеми, но е или глупава, или окончателно откачила.

— Ти майтап ли си правиш с мен? — запита Уил.

— Знам, че в момента му се налага да се нагоди към новото училище, но…

— Аха, ясно — засмя се саркастично Уил. — Дай му две седмици, и той ще се нагоди, така ли? Щом спрат да му крадат обувките и щом престанат да го преследват по улицата, всичко ще си бъде отново наред, така ли?!