Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Можеше просто да попиташ.

Уил влезе в кухнята и сложи чайника, за да приготви чай — само и само да се занимава с нещо, за да не избухне. Но не възнамеряваше да остави тази работа така.

— И какво смяташ да направиш по този въпрос?

— Какво искаш да кажеш?

— Така ли смяташ да оставиш нещата през следващите няколко години?

— Говориш като даскалите в училище.

— Защо? Те какво казват?

— Ами, обичайните даскалски простотии: „Не им заставай на пътя“ и други подобни. Че аз никога не им заставам на пътя!

— Но сигурно си много нещастен от тази ситуация.

— Може и така да се каже. Просто се опитвам да не мисля за това. Както когато си счупих китката, докато се опитвах да се покатеря по една катерушка и паднах.

— И каква е връзката?

— Опитвах се да не мисля и за счупването. Но то се случи, макар че ми се искаше да не е ставало — но това е животът, не е ли така?

Понякога Маркъс звучеше до такава степен като стогодишен старец, че на Уил му се свиваше сърцето.

— Но животът не би трябвало да е такъв, не мислиш ли?

— Не знам. Ти ми кажи. Не съм направил нищо лошо. Просто се преместих в ново училище и ми се стовари всичко това. И не мога да разбера защо.

— А как беше в старото ти училище?

— Там беше по-друго. Децата не си приличаха толкова. Имаше и умни деца, и дебели деца, и натруфени деца, и странни деца. Всякакви. Там не се чувствах различен. А тук е точно така.

— Не е възможно децата тук да са различни от познатите ти там. Децата са си деца навсякъде.

— Тогава къде са странните?

— Може би отначало са били странни, но постепенно са се прикрили. Все още са си странни, но ти не можеш да ги видиш. А проблемът при тебе е, че те виждат — забелязваш се отдалече.

— Значи трябва да се направя невидим? — запита Маркъс и изсумтя, като си представи сложността на тази задача. — Как се прави това? Да не би в кухнята да си имаш и машинка-невидимка?

— Нямах предвид да станеш невидим в буквален смисъл. Просто трябва да се дегизираш.

— Как? Да си залепя мустаци или нещо подобно?

— Да бе, сложи си мустаци! Никой няма да забележи дванайсетгодишно момче с мустаци!

Маркъс го изгледа внимателно и отбеляза:

— Шегуваш се. Всички ще забележат. Аз ще бъда единственият с мустаци в цялото училище.

Уил беше забравил, че Маркъс има известни проблеми със сарказма.

— Добре, тогава без мустаци. Тази идея не е от най-добрите. Но какво ще кажеш да ходиш със същите дрехи, очила и подстрижка като всички останали? Отвътре можеш да продължаваш да бъдеш странен колкото си искаш. Промени само външността си.

Започнаха от краката. Маркъс носеше от онези обувки, които Уил си мислеше, че вече не произвеждат — обикновени черни мокасини, чиято единствена амбиция бе да носят собственика си надолу-нагоре по училищните коридори колкото се може по-безшумно, за да не се привлече вниманието на директора.

— Тези обувки харесват ли ти? — запита Уил, докато се разхождаха по Холоуей Роуд, за да търсят маратонки.

Маркъс се втренчи в краката си през настъпващия сумрак на вечерта и автоматично се сблъска с една едра жена, понесла няколко торби.

— Защо? Какво искаш да кажеш?

— Искам да знам харесват ли ти.

— Ами, това са ми обувките за училище. От мене не се очаква да ги харесвам.

— Ако се понапънеш малко, може и да харесаш всичко, което носиш.

— Ти харесваш ли всичко, което носиш?

— Аз не нося нищо, което мразя.

— А какво правиш с онези неща, които мразиш?

— Просто не ги купувам.

— Да, ама ти си нямаш майка! Извинявай, че го казвам, ама си е така.

— Няма нищо. Вече съм свикнал с това.

Магазинът за маратонки беше огромен и претъпкан, а светлините придаваха на всички клиенти призрачен, болнав вид — всички изглеждаха зеленикави, независимо от цвета на кожата си. Уил зърна отраженията им в огледалото и изживя истински шок, когато осъзна, че лесно можеха да минат за баща и син. Досега си се беше представял като по-голям брат на Маркъс, но огледалото беше безмилостен издайник на контраста между младостта и напредналата възраст — наболата брада и бръчиците около очите на Уил в сравнение с гладките бузи и блестящите бели зъби на Маркъс. И косата… До този момент Уил се гордееше, че няма нито едно плешиво петънце, но въпреки всичко ставаше явно, че количеството върху главата му се различава драстично от гъстата грива на Маркъс — сякаш всяка година от живота му си бе отмъквала по кичурче.

— Какви маратонки искаш?