— Защо просто не ми казваш какво да правя и какво не? Защо винаги трябва да разговаряме надълго и нашироко по въпроса?
— Защото искам да те науча да мислиш и сам да преценяваш.
— Такъв ли ти е планът?
— Какъв план?
— Ами, нали оня ден каза, че много добре знаеш какво правиш?
— За кое?
— За това, че си майка.
— Така ли към казала?
— Аха.
— О! Е, в такъв случай… Аз наистина искам да те накарам да мислиш и сам да преценяваш. Всички родители се стремят да научат на това децата си.
— Да де, но ние само спорим и аз губя спора, и накрая правя това, което ти искаш. Можем да си спестим сума време, ако ти просто ми казваш какво ми е позволено и с това да се свърши.
— Откъде ти хрумнаха такива мисли, за бога?!
— Мислих сам и преценявах.
— Браво на теб.
— Мислих и прецених, че искам да ходя на гости на Уил след училище.
— Този спор вече го загуби.
— Искам да се виждам и с някой друг, освен с теб.
— Какво ще кажеш за Сузи?
— Тя е като теб. А Уил не е.
— Така е, не е. Той е лъжец и не прави нищо по цял ден, и…
— Купи ми маратонки.
— Вярно. Значи той е богат лъжец, който не прави нищо.
— Но ме разбира за училището и за разни други неща.
— Разбира ли?! Но, Маркъс, та той дори не може да разбере, че се е родил!
— Виждаш ли сега какво имам предвид? — Маркъс започна наистина да се отчайва. — Аз се опитвам да мисля самостоятелно, а ти само… Нищо не става. Ти така или иначе винаги печелиш.
— Защото не можеш да подкрепиш аргумента си. Не е достатъчно да ми казваш, че мислиш самостоятелно. Трябва и да ми покажеш.
— Как да ти покажа?
— Дай ми основателна причина за твоето мнение.
Той можеше лесно да й даде причина. Тя надали щеше да бъде основателна и той щеше се почувства зле, когато й я изрече, защото бе напълно сигурен, че това ще я накара да се разплаче. Но причината си бе съвсем добра — причина, която ще я накара най-сетне да млъкне. И ако това бе единственият начин за печелене на спорове, той щеше се възползва от него.
— Защото имам нужда от баща!
Наистина я накара да млъкне. И да се разплаче. Значи свърши работа.
„Деветнайсети ноември. Шибаният деветнайсети ноември! Направо нов рекорд!“ — отбеляза мрачно Уил. Миналата година беше поне шибаният двайсет и шести ноември. От години не успяваше да я докара до декември — имаше чувството, че когато стане на петдесет-шейсет години, ще чува първото изпълнение на „Страхотната шейна на Дядо Коледа“ още през юли или август. Тази година то достигна до ушите му в подножието на ескалаторите към метростанция „Ейнджъл“ — една засмяна, привлекателна млада жена със своята цигулка очевидно се опитваше да си подпомогне обучението по музика с някоя и друга лира. Уил я изгледа с цялата омраза, която успя да събере — погледът му беше предназначен да придаде не само посланието, че няма никакво намерение да й дава пари, а и желанието му да смачка цигулката й, а главата й да забучи на стълбите на ескалатора.
Уил мразеше Коледата по напълно очевидни причини — все се намираше някой да потропа на вратата му, да му надува ушите с песента, която той буквално ненавиждаше, а на всичкото отгоре да очаква от него и пари. Когато беше малък, нещата бяха дори още по-зле, защото баща му също мразеше Коледата — по напълно очевидни причини (макар че тогава Уил все още не подозираше, че причините са толкова очевидни и трябваше да минат доста години, докато го разбере — в ония далечни години той просто смяташе, че на баща му му е писнало от тази песен, както и на всички останали): защото тя непрекъснато му напомняше, че животът му е абсолютен провал. Доста често се появяваха разни хора и искаха интервюта от баща му, по време на които го питаха какво друго е написал и той им разказваше, понякога им го изсвирваше или им го пускаше на плоча. Те започваха да се въртят сконфузено на столовете си, да цъкат съчувствено с език и да нареждат, че сигурно е много трудно да се прочуеш само с една-единствена песен, след което следваше задължителният въпрос дали песента не е съсипала целия му живот и дали не му се иска никога да не я бе написвал. Тогава баща му изпадаше в ярост и им казваше, че са глупави, високомерни и нечувствителни и накрая ги изгонваше, а когато те си заминеха, той започваше да се оплаква, че песента е съсипала целия му живот и му се иска никога да не я бе написвал. Един радиожурналист бе стигнал дори дотам, че да създаде предаване, наречено „Прочути с един-единствен хит“, вдъхновено от интервюто му с Чарлс Фрийман — предаването бе посветено на хора, станали известни с една-единствена книга, един-единствен филм или една-единствена песен. Въпросният журналист дори бе имал наглостта да покани баща му за второ интервю, което той, напълно разбираемо, бе отказал.
Читать дальше