Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Ала беше забравил, че няма никакъв контрол над връзката си с Маркъс и Фиона. На шибания двайсети ноември, само ден след шибания деветнайсети ноември, когато Уил бе решил, че Маркъс ще трябва да мине и без неговата помощ, телефонът иззвъня. Беше Фиона, която веднага започна да реди някакви откачени неща.

— Маркъс няма нужда от баща, а и да е така, такъв като теб изобщо не му е нужен! — заяви тя.

Уил изгуби нишката, още преди да бяха започнали какъвто и да било нормален разговор. Единственото, с което той бе допринесъл за него, бе безспорно предпазливото и напълно невинно „Здравей. Как си?“.

— Моля?!

— Маркъс очевидно си мисли, че се нуждае от компанията на възрастен мъж. От нещо като баща до себе си. И твоето име някак си изскочи от устата му.

— Виж какво, Фиона, гарантирам ти, че аз нямам никаква вина за това. Лично аз не се нуждая от компанията на млад мъж, а още по-малко пък — от нещо като син. Така че, както виждаш, двамата сме на едно и също мнение по въпроса.

— Значи ще откажеш да се виждаш с него, дори и ако той държи на това?

— Защо не използва собствения си баща за ролята на бащата? Някак си това ми се струва най-нормалното разрешение на проблема или може би греша?

— Баща му живее в Кеймбридж.

— Кой Кеймбридж? Оня в Австралия или онзи в Калифорния? Надали говориш за най-близкия до Лондон Кеймбридж нагоре по магистралата.

— Маркъс не може да отскача с кола до този Кеймбридж. Той е само на дванайсет.

— Чакай малко! Ти ми се обади, за да ми кажеш да не се изпречвам на пътя на Маркъс. И аз ти казах, че нямам никакво намерение да се изпречвам на пътя на Маркъс. А сега се опитваш да ми внушиш, че… Да не би да съм пропуснал нещо?

— Очевидно много държиш да се отървеш от него.

— Значи ти не ми казваш да го оставя на мира, а по-скоро да подам молба за попечителство върху него.

— Ти не можеш ли да водиш разговор, без да прибягваш до саркастични забележки?

— Просто те моля да ми обясниш ясно и недвусмислено, без да си променяш мнението всяка секунда, какво точно искаш да направя.

Тя въздъхна и отговори:

— Някои неща са малко по-сложни, отколкото си ги представяш, Уил.

— Затова ли ми се обади? Защото аз имам чувството, че в началото имаше предвид нещо съвсем друго — че държиш да ми натриеш носа с идеята, че аз съм най-неподходящият мъж на света за тази работа.

— С теб наистина не може да се разговаря лесно.

— Тогава не разговаряй! — Той вече крещеше. Беше определено вбесен. Говореха едва от три минути, а ето че той имаше усещането, че този разговор ще продължи цял живот — че през няколко часа той ще оставя слушалката, за да хапне, да поспи или да отиде до тоалетната, а Фиона ще продължава да си приказва, за да твърди един път едно, а после съвсем друго. — Просто затвори! Тресни ми слушалката! Няма да се обидя — обещавам ти!

— Мисля, че трябва да поговорим сериозно по този въпрос.

— По кой въпрос? За какво трябва да си говорим сериозно?

— За цялата тази работа.

— Няма такова нещо като цяла работа. Няма дори и половин работа, ако искаш да знаеш!

— Свободен ли си да пийнем по едно утре вечер? Може би ще бъде най-добре да поговорим на четири очи. По телефона очевидно нищо не се получава.

Нямаше никакъв смисъл да й противоречи. Нямаше смисъл и да не й противоречи. Уговориха се да се срещнат за по едно питие. В своето безсилие и тотално объркване Уил започна да гледа на постигнатото споразумение за време и място като на блестяща победа над нея.

Уил никога не бе оставал насаме с Фиона. Досега Маркъс винаги бе идвал с тях, за да им казва какво да говорят и кога да говорят — освен в случая с маратонките, когато той пак им казваше по свой начин за какво да говорят, макар че в действителност не си отваряше устата. Отидоха в една тиха кръчмичка, където бяха сигурни, че ще си намерят места и няма да им се наложи да се надвикват с тонколони, някой гръндж оркестър или комедиант. Когато Уил донесе напитките и седна срещу Фиона, и още веднъж, макар и несъзнателно, потвърди факта, че изобщо не я харесва, той си даде сметка за нещо много важно — че вече близо двайсет години ходи по кръчмите и никога досега не бе седял на една маса с жена, която изобщо не намира за сексуално привлекателна. Замисли се повторно по въпроса. Възможно ли е наистина? Вярно, че продължаваше да се вижда с бившата си приятелка Джесика, дори след като се разделиха и тя непрекъснато му изтъкваше колко много неща от живота изпуска. Но и тя го бе привличала сексуално, макар и в миналото, а дори сега беше убеден, че ако Джесика намекне, че няма нищо против да започне някаква извънбрачна връзка, той с удоволствие би се кандидатирал за свободната длъжност.