Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Той самият ми го каза.

За Маркъс никак не беше трудно да си представи как Уил изрича тези думи, но това ни най-малко не го притесни. Отлично знаеше как кънти звънецът вътре в апартамента. Разполагаше с цялото време на света да си звъни ли, звъни.

Маркъс беше принуден да се срещне с директорката във връзка с откраднатите му маратонки. Майка му беше написала жалба, макар че той й бе казал — бе я умолявал — да не го прави. Бяха спорили толкова дълго по този въпрос, че вече бяха изминали доста дни след събитието. Затова сега той имаше две възможности: или да излъже директорката и да й каже, че няма никаква представа кой му е откраднал маратонките, с което да бъде обявен за пълен глупак, или да й каже истината и да изгуби обувките си, якето, ризата, панталоните, слиповете и даже някое око или част от ухо на път за къщи. Не възнамеряваше обаче да прекарва много безсънни нощи в избор на най-добрата възможност.

Отиде в началото на обедната почивка — точно когато класната му бе казала да отиде, — но госпожа Морисън още не бе готова да го приеме. Чуваше се и през вратата как крещи на някого. Отначало Маркъс беше сам, но после се появи Ели Маккрий — онова вечно нацупено, развлечено момиче от десети клас, което си подстригваше косата собственоръчно и си мажеше устните с черно червило. Седна на последния стол от редицата пред кабинета на директорката и се втренчи някъде пред себе си. Всички я знаеха — тя винаги се забъркваше в някакви неприятности, които обикновено се оказваха твърде големи.

Известно време никой не обели думица, но накрая Маркъс реши, че няма да е зле да я заговори — майка му непрекъснато му тънтонеше, че трябва сам да се опитва да завързва контакти в училище.

— Здравей, Ели — каза той.

Тя го изгледа, изсмя се презрително, поклати огорчено глава и се извърна. Маркъс не се обиди — напротив, едва не се засмя. Щеше му се в момента да разполага с видеокамера и да може да запише всичко, за да го покаже на майка си. Нека да види какво става, когато се опиташ да заговориш някое друго дете в училище, особено по-голямо от теб и преди всичко — момиче! Не възнамеряваше да си прави труда отново да опитва.

— Как става така, че всяко дребно, сополиво, смотано копеленце ми знае името?!

Маркъс не повярва на ушите си, че тя му е проговорила, а когато я погледна, му се стори, че има пълно право да се съмнява, защото тя продължаваше да наблюдава втренчено нещо пред себе си. Реши да не й обръща внимание.

— Хей, дребния! На теб говоря! Защо си толкова невъзпитан?

— Извинявай. Не разбрах, че говориш на мен.

— Да виждаш наоколо друго дребно, сополиво, смотано копеленце?

— Не — беше принуден да се съгласи Маркъс.

— Добре. Та, кажи сега, как така ми знаеш името? Аз нямам елементарна представа ти кой си.

— Ти си прочута — отвърна Маркъс и веднага, щом думите излязоха от устата му, разбра, че е направил огромна грешка.

— И с какво толкова съм прочута?

— Пука ми.

— Пука ти — и то как! Аз съм прочута, защото винаги се забърквам в някакви неприятности.

— Да.

— Мамка му!

Отново потънаха в мълчание. Маркъс нямаше никакво намерение да нарушава настъпилата тишина — щом едно „Здравей, Ели“ е в състояние да причини толкова главоболия, какво остава тогава за въпрос от рода на това как си е прекарала уикенда!

— Аз винаги се забърквам в неприятности, макар че в действителност не съм сторила нищо лошо — изтърси внезапно тя.

— Права си.

— Ти откъде знаеш?

— Защото ти току-що ми го каза. — Според Маркъс това беше най-добрият възможен отговор. Щом Ели Маккрий казва, че не е направила нищо лошо, значи не е.

— Ако се опитваш да се правиш на нагъл, ще ти зашлевя един!

На Маркъс му се прииска госпожа Морисън да беше побързала. Дори и да нямаше нищо против да повярва, че Ели не е сторила нищо лошо, прекрасно разбираше защо някои хора си мислят обратното.

— Знаеш ли какво съм направила този път?

— Нищо — заяви категорично Маркъс.

— Добре. Но знаеш ли какво се предполага, че съм направила този път?

— Нищо. — Това си беше най-добрата възможна реплика и той възнамеряваше да се придържа плътно към нея.

— Е, сигурно предполагат, че съм сторила нещо лошо, иначе сега нямаше да кибича тук, нали?

— Не.

— Заради тази тениска. Не ми разрешават да идвам с нея на училище, но аз не възнамерявам да я сваля. Така че, заформя се стабилен скандал.

Маркъс я погледна. Всички тук трябваше да носят тениски с емблемата на училището, но на тениската на Ели се виждаше някакъв откачалник с доста оредяла дълга коса и малка брадичка. Имаше големи очи и малко приличаше на Исус, само че в по-модерен вариант, с изрусена коса.