Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Кой е този? — опита се той да прояви учтивост.

— Не може да не знаеш.

— Амииии… А, да.

— Тогава кой е?

— Амииии… Забравих.

— Изобщо не го знаеш кой е.

— Да.

— Но това направо не е за вярване! Все едно да не знаеш името на премиера или нещо такова.

— Така си е — засмя се Маркъс смутено, за да й покаже, че поне признава глупостта си, макар и да не знае нищо по въпроса. — Кажи ми ти кой е.

— Кърк О’Бейн.

— Аха, ясно.

Маркъс никога не беше чувал за Кърк О’Бейн, макар че за кого ли изобщо беше чувал.

— И какво прави той?

— Играе за „Манчестър Юнайтед“.

Маркъс отново се вгледа в тениската на Ели, макар че по този начин изглеждаше, че сякаш се е втренчил в гърдите й. Надяваше се обаче тя да разбере, че не гледа гърдите й, а само картинката.

— Така ли? — Човекът приличаше повече на певец, отколкото на футболист. Футболистите обикновено не са толкова тъжни, а този тук беше определено доста тъжен. Пък и някак си не възприемаше Ели като футболен запалянко.

— Аха. Миналата събота отбеляза пет гола за „Манчестър“.

— Уха! — възкликна Маркъс.

Вратата на госпожа Морисън се отвори и оттам се показаха двама седмокласници с пребледнели като платно физиономии.

— Заповядай, Маркъс — обърна се към него директорката.

— Чао, Ели — каза Маркъс.

Ели отново заклати глава, все така огорчена, че славата й се носи толкова несправедливо. Маркъс не бързаше да се срещне с госпожа Морисън, но ако алтернативата беше да стои сам в чакалнята с Ели Маккрий, би предпочел да го затварят в кабинета на директорката всеки божи ден.

Изпусна си нервите. Малко след това си даде сметка, че изобщо не е в негова полза да си изпуска нервите пред директорката на новото си училище, но не успя да се овладее. Тя се държеше толкова дървеняшки, че накрая единственото, което му остана, бе да включи в действие крясъците. Отначало започнаха сравнително добре: не, досега не си бе имал неприятности с децата, които му откраднаха маратонките; не, той не ги знае кои са; и не, не се чувства особено добре в новото училище (дотук само една лъжа). Но после тя започна да развива някакви теории на тема „стратегии за оцеляване“ и той не издържа.

— Искам да кажа — и знам, че ти си се сетил, — но не можа ли просто да не им се мяркаш пред очите?

Защо всички го мислеха за тъпанар? Защо всички си въобразяваха, че единствената мисъл, с която той се събужда всяка сутрин, е как да намери хората, които го наричат с какви ли не прозвища, които го тормозят и които му крадат нещата — само за да провери дали няма да измислят да му направят още нещо?!

— Опитах се. — Това беше единственото, което успя да измисли. Беше прекалено разстроен, за да се сети за друго.

— Очевидно не си се постарал достатъчно.

Дойде му до гуша! Директорката каза това не защото искаше да му помогне, а защото не го харесваше. Никой в това училище не го харесваше и Маркъс не можеше да разбере защо. Писна му! Стана, за да си ходи.

— Седни си на мястото, Маркъс! Още не съм приключила с теб.

— Обаче аз приключих с вас!

Нямаше представа, че ще го каже и беше не по-малко удивен от нея, че го направи. До този момент никога не се бе държал нагло с учител — най-вече защото никога не се бе налагало да бъде такъв. Но светкавично си даде сметка, че не е избрал най-подходящия човек за подобно начало. Щом човек е решил да се забърква в неприятности, може би ще е най-добре да се изкачва бавно по йерархичната стълбица. А той бе започнал право от върха, което си беше голяма грешка.

— СЕДНИ!

Но той не седна. Просто си излезе оттам, откъдето беше дошъл и не се обърна назад.

Щом напусна територията на кабинета й, се почувства много по-добре — олекна му на душата. Имаше чувството, че се е отделил от земята и вече се носи из космоса. Усещането беше страхотно — много по-добро от досегашното състояние на постоянно висене над пропастта. До този момент не му беше хрумвало да го опише като „висене над пропастта“, но сега си даваше сметка, че е точно такова. Досега се бе преструвал, че всичко е нормално — вярно, малко трудничко, но иначе нормално, — но едва когато му пораснаха криле и той се отдели от земята, разбра, че е всичко друго, но не и нормално. Защото на човек нормално не му крадат обувките. Защото учителите по английски нормално не те изкарват откачалник. Защото не е нормално за човек да го обстрелват с твърди курабийки. А този списък е само от училище…

И ето как се превърна в дезертьор. Вървеше си по Холоуей Роуд, докато всички други в училище… е, в момента обядваха, но той не възнамеряваше да се връща. Скоро щеше да си върви по Холоуей Роуд (може би не точно по тази улица, а по някоя друга, защото вече почти беше стигнал до края й, а и обядът продължава още половин час), а ще започне часът по история и тогава той наистина щеше да бъде избягал от училище. Зачуди се дали при всички избягали от училище нещата започват така — дали винаги има някакъв момент в стил госпожа Морисън, който ги принуждава да вдигнат ръце и да се откажат. Сигурно си беше точно така. Досега винаги бе смятал, че избягалите от училище са някаква различна порода хора — че те просто са си родени такива и изобщо не приличат на него, но ето, че е грешал. През месец май, преди да се преместят в Лондон, докато течеше последният срок в старото му училище, не бе забелязал никакви признаци, че се превръща в човек, бягащ от часовете. Ходеше си на училище, слушаше какво казват другите, пишеше си домашните, отговаряше на въпросите на учителите — такива неща. Но само шест месеца по-късно всичко се промени. Малко по малко той се промени.