Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Маркъс отново позвъни. Уил отново не му обърна внимание. На третото позвъняване той изключи телевизора и включи един компактдиск на „Нирвана“ с надеждата, че бесният им ритъм ще заглуши звъна по-ефективно от актьорите в сериала. Но когато стигна до осмото парче, вече му писна да слуша ужасната какофония от дуета между Кърт Кобейн и Маркъс — момчето очевидно чуваше музиката и през вратата и допринасяше със своя ритмичен акомпанимент на звънец. Уил се предаде.

— Май не трябва да си тук — бяха първите му думи.

— Дойдох да те помоля за една услуга. — Нищо в изражението или гласа на Маркъс не подсказваше, че е бил притеснен от неудобството да стои на вратата и да звъни в продължение на почти трийсет минути.

Последва своеобразна борба с крака — Уил бе препречил прага, за да не му позволи да влезе, но Маркъс успя да си проправи път и се намърда невъзмутимо в апартамента.

— О, не! Сериалът е завършил! Какво стана с онзи дебелия?

— Каква услуга искаш от мен?

— Искам да заведеш мен и една моя приятелка на мач.

— Тази работа може да свърши и майка ти.

— Тя не обича футбол.

— Ти също.

— Вече го обичам. Особено „Манчестър Юнайтед“.

— И защо?

— Харесва ми О’Бейн.

— Кой, по дяволите, е този О’Бейн?!

— Миналата събота е отбелязал пет гола.

— Напротив. „Манчестър“ завърши нула на нула срещу „Лийдс“.

— Значи е било по-миналата събота.

— Маркъс, в отбора няма играч на име О’Бейн.

— Може да не съм разбрал правилно. Но името ми прозвуча по подобен начин. Този има изрусена коса, брадичка и малко прилича на Исус. Може ли една кола?

— В „Манчестър“ няма играч с изрусена коса и брадичка, който да прилича на Исус.

— Кажи ми някои имена.

— Хюс? Кантона? Гигс? Шарп? Робсън?

— Не. О’Бейн.

— Да не е О’Бейн?

— Този трябва да е! — озари се лицето на Маркъс.

— Преди двайсет и пет години играеше за „Нотингам Форест“. И изобщо не приличаше на Исус. Не си е изрусявал косата. Никога не е отбелязвал пет гола. Как мина днес в училище?

— Долу-горе.

— А следобед?

Маркъс го изгледа внимателно — явно се опитваше да отгатне защо Уил му задава точно такъв въпрос. Накрая отговори:

— Добре.

— Какви предмети имахте?

— История, после… ъмммм…

Първоначалното намерение на Уил бе да запази станалото за себе си, точно както Маркъс бе запазил задълго историята с Нед. Но сега, когато го бе хванал на въдицата си, не можа да устои на изкушението да не го поизмъчи и да го хвърли в кофата, за да го погледа как се мята като риба на сухо.

— Днес е сряда, нали?

— Ами… да.

— Нямате ли час по кръстосване на Апър Стрийт в сряда следобед?

Вече виждаше как Маркъс започва бавното си, паническо спускане към пропастта на ужаса.

— Какво искаш да кажеш?

— Видях те днес следобед.

— Къде, в училище ли?

— Надали бих могъл да те видя в училище, Маркъс, не мислиш ли? Защото ти не беше там.

— Кога, този следобед?

— Да, този следобед.

— А, да бе. Наложи ми се да щипна за малко и да си взема нещо.

— Наложи ти се да щипнеш? И никой в училище няма нищо против внезапното щипване на учениците, така ли?

— Къде по-точно ме видя?

— Карах по Апър Стрийт. И трябва да призная, че състоянието ти не ми приличаше на обикновено щипване, а на живо бягане от училище.

— Вината е изцяло на госпожа Морисън.

— Тя е виновна, че ти си щипнал навън? Или тя е виновна, че ти се наложи да избягаш?

— Тя ми каза да не им се мяркам пред очите.

— Нищо не мога да разбера, Маркъс. Първо, бъди така добър да ми кажеш коя е тази госпожа Морисън.

— Шефката. Знаеш ли, че когато ми се случи нещо, учителите казват само, че не е трябвало да им се мяркам пред очите на онези? Точно така каза и тя по повод моите маратонки. — Гласът на момчето се извиси с цяла октава и речта му стана по-задъхана. — Но те ме проследиха! Как мога да не им се мяркам пред очите, когато те нарочно ме следят?!

— Добре, добре. Успокой се. Ти каза ли това на директорката?

— Естествено че й казах! Но тя изобщо не ми обърна внимание!

— Ясно. В такъв случай сега ще се прибереш и ще разкажеш всичко на майка си. На мен няма никакъв смисъл да ми казваш. Освен това трябва да й кажеш, че си избягал от час.

— Въобще нямам намерение да й казвам за това. Тя и без мен си има достатъчно проблеми.

— Маркъс, ти самият вече си един голям проблем.

— А защо не можеш ти да се срещнеш с нея? Искам да кажа — с госпожа Морисън?

— Ти майтап ли си правиш с мен? Да не би да мислиш, че ще ми обърне някакво внимание?