Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Няма за какво да си говорим.

— Да не би да искаш да спорим тук, пред всички?

— Нямам нищо против — сви рамене Ели.

На Ели действително не й пукаше — виждаше се много ясно. Повечето от децата се държаха така, сякаш не им пука, но се разтреперваха като лист, щом се появеше някой учител. Ала Маркъс бързо си даде сметка, че при Ели нещата стоят по друг начин — тя можеше да продължава да се държи непукистки часове наред и госпожа Морисън бе абсолютно безсилна да я промени. Виж при него нещата стояха по друг начин, а и доколкото виждаше, приятелката на Ели също не изгаряше от желание да се спречква с директорката. Ели имаше нещо, което те не притежаваха, или може би те имаха нещо, което Ели не притежаваше — трябваше да се помисли по този въпрос.

— Зоуи, Маркъс, искам да си поговоря с Ели насаме, ако обичате. И, Маркъс, двамата с теб май имаме една недовършена работа, нали?

— Да, госпожо Морисън.

Ели улови погледа му и му се усмихна и за момент Маркъс наистина си представи, че са приятелска тройка. Или може би триъгълник — върхът беше Ели, а те със Зоуи — в основата.

— Изчезвайте!

И те изчезнаха.

Ели и Зоуи дойдоха да го търсят през обедната почивка. Той си седеше на чина и си ядеше сандвича, докато слушаше как Франки Бол и Джулиет Лорънс си говореха за някакъв пич от девети клас, когато те внезапно влетяха вътре.

— Ето го там!

— Ехоооо! Маркъс!

Почти всички деца в стаята се заковаха на място и се обърнаха. Виждаше се ясно какво си мислят: Ели и Маркъс ????? Даже Ники и Марк, които не бяха разговаряли с него седмици наред и се държаха така, сякаш никога не са били приятели, вдигнаха очи от техния геймбой — Маркъс тайничко си пожела някой да е изгубил поне един живот в играта! Почувства се страхотно! Дори и самият Кърт Кобейн да се бе появил в класната им стая, за да го търси, устата на съучениците му надали щяха да се разтворят толкова широко!

— Какво сте ни зяпнали, бе?! Маркъс е наш приятел. Нали така, Маркъс?

— Да — отговори Маркъс. Каквито и да бяха отношенията му с Ели и Зоуи, той бе убеден, че за случая няма по-подходящ отговор от „да“.

— Хайде, тогава, ставай да вървим! Нали не искаш да висиш тук през цялата обедна почивка? Ела в нашата класна стая. Няма смисъл да си губиш времето с тази пасмина тук! Смотани тъпанари!

Маркъс забеляза, че някои от съучениците му се изчервяват, но не се осмелиха да кажат нищо. Не биха и могли да го направят, освен ако не са готови да спорят с Ели, което очевидно никой нямаше желание да рискува. Какъв смисъл би имало?! Даже и госпожа Морисън не можеше да спори с Ели, така че какви шансове биха имали Франки Бол и останалите срещу нея?!

— Добре — отвърна Маркъс. — Ей сега идвам.

Искаше да ги накара да го поизчакат, за да удължи момента си на триумф колкото е възможно повече. Не беше сигурен дали Ели и Зоуи ще дойдат и други път да го търсят, а дори и това да стане, надали ще обявят пред целия свят — или поне пред онази част от света, преживяща сандвичи в неговата класна стая, — че той е техен приятел и че всички останали са смотани тъпанари. Би било прекалено хубаво, за да си мечтае за него. Но сега, когато ги бе помолил да го изчакат, установи, че си няма ни най-малка представа за какво трябва да го чакат.

— Да… Искате ли да взема нещо?

— Какво например? — попита Зоуи. — Бутилка?

— Не, но…

— А може би презервативи? — попита Ели. — Това ли имаше предвид? Не можем да правим секс в нашата класна стая, Маркъс, макар че аз нямам нищо против. Там има прекалено много хора.

Зоуи се смееше толкова неистово, че Маркъс се притесни да не би да е болна от нещо — очите й бяха притворени и тя като че ли се давеше.

— Така е, наистина, но аз… — Може би направи грешка, като ги накара да го изчакат. Май превръщаше момента си на триумф в цяла година кошмари.

— Само си донеси сладкото телце, Маркъс. Хайде, побързай!

Маркъс осъзна, че се е изчервил до ушите — онази работа с презервативите май не беше особено добра. Но все още му предстоеше да извърви цялото разстояние от неговия чин до мястото, където го чакаха Ели и Зоуи, а когато най-сетне стигна там, Ели го дари с целувка. Вярно, че си играеше с него, но това беше без значение — надали в класа му има много хора, които Ели би си направила труда дори да заплюе, камо ли да целуне. „Не съществува такова нещо като лоша реклама“ — бе казал веднъж баща му преди цяла вечност, когато Маркъс го бе запитал защо някакъв актьор позволява на Ноел Едмъндс да го оплюва пред обществото. Сега вече разбираше смисъла на тези думи. По някакъв свой начин Ели го бе оплюла, но той бе сигурен, че си е струвало, действително си е струвало.