Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Да, тази ситуация определено беше новост за него и той се запита дали пък за нея не важат някакви други правила. По очевидни причини не би било нито подходящо, нито благоразумно да хване ръката й, да прикове погледа й и внимателно да приплъзне разговора по посока на флирта. Щом нямаше никакво желание да спи с Фиона, то тогава отпадаше необходимостта да се преструва, че приема за интересно всичко, което тя казва. Но му се наложи да преживее нещо невероятно — установи, че повечето от нещата, които тя казва, са всъщност доста интересни. Не в смисъл, че той никога не ги бе чувал, защото, макар че Фиона вероятно знаеше много неща, които не му бяха известни, той бе почти сигурен, че повечето от тях са твърде скучни… Не, по-скоро разговорът просто го погълна. Слушаше я внимателно, обмисляше чутото и отговаряше. Не си спомняше кога за последен път бе преживял нещо подобно, но ето че сега му се случваше. Защо обаче? Да не би и тук да важи законът за всеобщата гадост — когато не харесваш някого, той задължително се оказва безкрайно очарователен? Или пък са се задействали други фактори, за които се налагаше сериозно да помисли?

Днес тя беше различна. Очевидно нямаше за цел да му напомня какво безполезно същество е всъщност, нито пък да го обвинява, че иска да злоупотреби сексуално със сина й. Сякаш бе стигнала до извода, че колкото и да иска, не може да избяга от връзката си с него. Последното изобщо не се нравеше на Уил.

— Съжалявам за начина, по който се държах вчера.

— Няма нищо.

Уил запали цигара. Фиона сбръчка неодобрително нос и прогони дима с ръка. Той мразеше хора, които правят това на места, където нямат право да го правят. Нямаше намерение да й се извинява, че пуши в кръчма — всъщност възнамеряваше собственоръчно да създаде такъв пушек, че да не могат да се виждат.

— Когато ти се обадих, бях много разстроена. Когато Маркъс ми заяви, че има нужда от приятелство с голям мъж, имах чувството, че ме зашлеви през лицето.

— Представям си.

Нямаше никаква представа за какво говори тя. Как може човек да обръща внимание на всичко, което казва Маркъс?!

— Това е първото нещо, за което една жена си мисли, когато се раздели с бащата на сина си — че той ще се нуждае и от мъжко присъствие. Но после надделява здравият феминистичен разум. И все пак откакто Маркъс порасна достатъчно, за да разбира за какво става въпрос, ние често говорим по проблема и той непрекъснато ме уверява, че за него няма никакво значение. Обаче ето че вчера внезапно ми заявява обратното. Макар че е напълно наясно колко се притеснявам по този въпрос.

Уил нямаше никакво желание да бъде въвлечен в тази история. Изобщо не му пукаше дали Маркъс има нужда от мъжко присъствие в живота си или не. И защо да му пука? Това не е негова работа, въпреки че очевидно точно за неговото присъствие ставаше въпрос. Той не се бе натискал за тази роля, пък и беше абсолютно сигурен, че дори и Маркъс действително да има нужда от възрастен мъж в живота си, то той не е най-подходящият за тази цел. Но сега, докато слушаше Фиона, той беше принуден, макар и неохотно, да си даде сметка, че все пак разбира момчето по-добре от нея — просто той е мъж, а Фиона не е, а и вероятно по свой собствен, юношески и ексцентричен начин Маркъс бе неискрен мъж. Уил разбираше отлично неискрените мъже.

— Точно в това е разковничето — каза безизразно той.

— В кое?

— Точно затова го е казал. Защото е знаел, че ще свърши работа.

— Каква работа?

— Онова, което се е надявал да постигне с тези думи. Предполагам, че ги е държал като последен коз. Това е било неговото ядрено оръжие. За какво спорехте?

— Аз просто повторих за пореден път несъгласието си той да се вижда с теб.

— Ясно. — Новините се оказваха много по-лоши от очакваното. Щом Маркъс е решил да използва ядреното си въоръжение заради него, значи Уил е затънал в далече по-големи неприятности от предполагаемото.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш онова, което мисля, че се опитваш? Че той ме е атакувал по най-уязвимото място само за да излезе победител в спора?

— Аха. Напълно естествено.

— Маркъс не е способен на такива неща.

— Да бе — изсумтя Уил.

— Ти действително ли го мислиш?

— Той не е толкова тъп.

— Не се притеснявам за неговата интелигентност, а за… емоционалната му искреност.

Уил отново изсумтя. Бе възнамерявал да се въздържа от каквито и да било коментари по време на този разговор, но мислите му непрекъснато се материализираха в думи. От коя планета идва тази жена? Изглеждаше му толкова неземна, че направо не можеше да я възприеме като склонна към депресии и самоубийство, макар че често припяваше със затворени очи — не бе възможно човек, който се рее така високо над сивото ежедневие, да не е защитен от някакви други сили! Но това беше само част от проблема. Двамата се бяха събрали тук и сега, защото един хитър дванайсетгодишен хлапак я бе смъкнал с трясък на земята — а щом Маркъс можеше да го направи, какво оставаше тогава за някой приятел, шеф или хазяин, които не я обичат?! Нищо и никой не можеше да я защити от подобно нещо. Защо тези хора толкова държат да си усложняват живота? Животът всъщност е прост като фасул — елементарна аритметика: рискът да обичаш някого и да позволиш да бъдеш обичан си струваше само ако везните са наклонени в твоя полза — което обикновено не е така. На света живеят милиарди човешки личинки и ако извадиш късмет, може и да бъдеш обичан от петнайсетина-двайсет от тях. Не трябва много ум, за да стигнеш до извода, че не си струват риска, нали така? Фиона бе допуснала грешката да има дете, но това все пак не е краят на света. Ако беше на нейно място, Уил не би допуснал да бъде разиграван така от един хлапак.