Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Искаш ли да танцуваме, Ели?

Ели се втренчи в него с широко отворени очи.

— Маркъс! — И отново се разтресе от смях. — Толкова си смешен! Разбира се, че не искам да танцувам! Не мога да си представя нещо по-гадно от това!

Едва тогава Маркъс си даде сметка, че е трябвало да й зададе по-подходящ въпрос, като например за Кърт Кобейн или политиката, защото Ели действително изчезна нанякъде, за да си запали скришом цигара. На него не му остана нищо друго, освен да потърси майка си. Но в полунощ Ели дойде да го търси и го прегърна топло, така че той разбра, че макар да се е държал глупаво, все пак не е било непростимо глупаво.

— Честита Нова година, скъпи! — каза тя и той се изчерви.

— Благодаря! Честита Нова година и на теб!

— Надявам се, че 1994 година ще бъде по-добра от 1993 за всички нас! Ей, искаш ли да видиш нещо наистина отвратително?

Маркъс не бе особено сигурен, че иска, но в случая нямаше никакъв избор. Ели го сграбчи и го повлече през задната врата към градината. Той отвори уста, за да я запита къде отиват, но тя му направи знак да мълчи.

— Виж! — прошепна тя.

Маркъс се втренчи в тъмнината. Различи две човешки фигури, които се целуваха настървено — мъжът бе натиснал жената към стената на градинската барака и я опипваше където свареше.

— Кои са тези? — запита той Ели.

— Майка ми. Майка ми и някакъв пич на име Тим Портър. Тя е пияна. Правят го всяка Нова година и досега не мога да разбера защо изобщо си правят труда. На всеки първи януари тя се събужда и възкликва: „Боже, мисля, че снощи се измъкнах в градината с Тим Портър!“ Патетично. ПАТЕТИЧНО! — Последната дума тя извика високо, за да бъде чута, и Маркъс видя как майката на Ели избутва мъжа от себе си и поглежда в тяхната посока.

— Ели, ти ли си?

— Нали каза, че тази година няма да правиш повече така?

— Не е твоя работа какво правя. Влизай веднага вътре!

— Няма.

— Прави каквото ти се казва, момиченце!

— Няма! Ти си отвратителна. На четирийсет и три години продължаваш да се натискаш по ъглите с чуждите мъже!

— Разполагам само с една нощ в годината, за да се държа така лошо, както ти се държиш през останалите триста шейсет и четири дена, а ти ми четеш лекции! Махай се!

— Хайде, Маркъс. Да оставим ЖАЛКАТА ДЪРТА ШАВРАНТИЯ да си прави каквото ще!

Маркъс тръгна послушно след Ели и двамата скоро влязоха отново в къщата. Не бе виждал майка си да прави нищо подобно и не можеше да си представи, че тя би го сторила, но сега си даваше сметка, че то може като нищо да се случи с майките на другите.

— Това не те ли притеснява? — запита той Ели, когато влязоха.

— Откъде накъде?! То не означава нищо, нали така? Тя просто се отпуска по този начин. Не че получава много в замяна, де.

И макар че станалото очевидно не притесняваше Ели, то определено притесни Маркъс. Беше прекалено странно, за да се опише с думи. В Кеймбридж подобно нещо не би се случило. Онова, което той не можеше да разбере обаче, бе дали Кеймбридж е различен, защото не е Лондон или защото това беше мястото, където родителите му бяха живели заедно и следователно, животът бе по-прост — там нямаше натискане с чужди хора в тъмните градинки, нито пък викане на груби думи по майките. А тук нямаше никакви правила. Маркъс бе достатъчно зрял, за да си даде сметка, че когато се озовеш в място или време, където не важат никакви правила, нещата неизменно стават значително по-сложни.

— Нищо не разбирам — каза Маркъс.

Двамата с Уил се разхождаха из увеселителния център на улица „Ейнджъл“, където Уил бе предложил да го заведе, за да поиграе на видеоигри. Призрачните светлини, сирените и експлозиите там му предоставяха подходящо кошмарна обстановка за трудния разговор, който му се налагаше да проведе с момчето. Това беше своеобразен гротесков еквивалент на мъжкото предложение за брак. Уил бе избрал тази обстановка след внимателно обмисляне — искаше да предостави на Маркъс възможност да се отпусне достатъчно, за да каже „да“. Единственото, което бе необходимо сега, бе да го попита.

— То няма и нищо за разбиране — отвърна Уил с привидно безгрижие в гласа. Но не беше прав, разбира се. От гледна точка на Маркъс много от детайлите бяха твърде неясни и Уил прекрасно съзнаваше какво има предвид младият му приятел.

— Но ти защо си й казал, че си мой баща?

— Не съм й казвал подобно нещо. Тя просто така го разбра.

— Тогава ти защо не й каза: „Извинявай, но май ме разбра погрешно?“ Тя надали е щяла да има нещо против дали си мой баща или не.