Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Рейчъл живееше в района на Кемдън Лок във висока, тясна къща, пълна с книги, стари мебели и черно-бели снимки на трагично-романтични образи на роднини от Източна Европа и за миг Уил изпита благодарност, че нейната къща и неговият апартамент никога не биха имали възможността да се срещнат поради повишената сеизмологична активност на Северен Лондон. Нейната пълна с топлина и гостоприемство къща ще се сблъска с наглостта и хладината на неговия апартамент — в резултат на което за него съществуваше опасността да потъне в земята от срам.

Тя се приближи към стълбите и извика:

— Али! — Нищо. — АЛИ! — Пак нищо. Рейчъл погледна Уил и сви рамене. — Сигурно пак си е сложил слушалките. Искате ли да се качим при него?

— Той няма ли да се сърди? — Уил би се разсърдил, ако беше дванайсетгодишно момче, по причини, които не изгаряше от желание да си спомня.

Вратата към стаята на Али беше напълно неразличима сред останалите врати — на нея нямаше нито пиратски знак с череп и кости, нито надпис „Не влизай“, нито графити в стил хип-хоп. Но щом се отвори, вече нямаше никакво съмнение, че стаята принадлежи на момче, заседнало в крайно неприятния момент между детството и зрелостта в периода на ранните деветдесет години. Всички атрибути си бяха там: плакатът на Райън Гигс, плакатът на Майкъл Джордан, плакатът на Памела Андерсън и стикерите със Супер Марио… Един специалист по обществена история от бъдещето би успял да определи времето, в което е обитавана стаята, с точност до двайсет и четири часа. Уил хвърли кос поглед към Маркъс и забеляза, че момчето е напълно объркано. Да изправиш Маркъс пред плакати на Райън Гигс и Майкъл Джордан беше равносилно на това да изправиш един средностатистически дванайсетгодишен хлапак пред портретите на Тюдорите в Националната художествена галерия. Самият Али се беше разплул пред компютъра, запушил уши със слушалките си, в блажено неведение за случващото се около него. Майка му се приближи до него, потупа го по рамото и той подскочи от изненада.

— О, здрасти. Съжалявам.

Щом Али се изправи, Уил автоматично си даде сметка, че от тази работа няма да излезе нищо. Али беше готин по съвременните стандарти — баскетболни обувки, торбести пънкарски панталони, щръкнала гръндж прическа, дори и обеца на ухото. Щом зърна жълтите кадифени панталони и косматото яке на Маркъс, лицето му се свъси като градоносен облак.

— Маркъс, запознай се с Али. Али, това е Маркъс — представи ги Рейчъл. Маркъс подаде ръка и Али я пое със сардонична усмивка. — Али, това е Уил. Уил, запознай се с Али. — Уил повдигна вежди по посока на Али с надеждата, че домакинът ще оцени неизказаното от него.

— Какво ще кажете, момчета, да си поговорите насаме? — предложи Рейчъл.

Маркъс погледна към Уил и той му кимна, скрит зад гърба на Рейчъл.

— Може — сви рамене Маркъс и в този момент Уил усети, че наистина, ама наистина много го обича.

— Добре — отвърна Али с още по-малко ентусиазъм.

Рейчъл и Уил слязоха долу. Десет минути по-късно — време, напълно достатъчно за Уил да си изфантазира цял сценарий за това как четиримата си наемат вила в Испания за лятото — чуха хлопването на външната врата. Рейчъл излезе да провери какво става и няколко секунди по-късно се появи притеснена и задъхана.

— Опасявам се, че Маркъс си е тръгнал за къщи!

Маркъс си бе поставил задача да се постарае. Наистина да се постарае. Знаеше, че този обяд с Рейчъл означава много за Уил, и разбираше, че ако днес се представи добре, ако изиграе ролята си като послушно момче, Уил може и да склони да му помогне за Ели. Но този Али не му остави никакъв шанс. Когато Уил и Рейчъл слязоха долу, Али се втренчи в него за няколко секунди и после го почна.

— Няма никакъв начин! — бяха първите му думи.

— Така ли? — бе единственото, което успя да измисли Маркъс, за да си спечели малко време. Очевидно бе пропуснал нещо, макар че за нищо на света не можеше да разбере какво.

— Отсега ти заявявам, че ако баща ти започне да излиза с майка ми, ти си мъртъв! Не се шегувам — мъртъв си!

— Но той е много добър — изрече плахо Маркъс.

Али го изгледа така, сякаш говори с олигофрен.

— Не ми пука дали е добър или не. Не желая той да излиза с майка ми! Така че, не желая да виждам нито него, нито теб повече в тази къща, ясно ли е?!

— Добре — отговори Маркъс. — Обаче не съм особено сигурен, че това зависи от мен.

— Няма да е зле да се постараеш да зависи. Иначе си мъртъв!