Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Може ли да си поиграя на компютъра? Какви игри имаш? — Маркъс знаеше, че рязката смяна на темата понякога сработва. Понякога наистина ставаше, но надали ще има ефект, когато някой заплашва да те убие.

— Ти не ме ли чуваш какво ги говоря, бе?!

— Да, но… Не съм много сигурен, че точно в момента мога да сторя каквото и да било. Ние дойдохме, защото бяхме поканени на обяд и Уил… тоест баща ми, викам му Уил, защото… както и да е… той говори с Рейчъл, тоест майка ти…

— Чудесно знам, мамка му, че тя ми е майка!

— … долу и, да си кажа правичката, той много си пада по нея и кой знае? Тя може би също си пада по него, така че…

— ТЯ НЕ СИ ПАДА ПО НЕГО! — изкрещя като обезумял Али. — ТЯ СИ ПАДА ЕДИНСТВЕНО ПО МЕН!

Още от първия момент Маркъс бе заподозрял, че Али е пълен психар, но сега, когато се увери в това, вече не знаеше какво да прави по-нататък. Зачуди се дали това се е случвало и преди и, ако е така, дали детето, което е било на неговото място, в момента не се намира някъде под килима, разфасовано на мънички парченца или пък завързано в гардероба, където Али го храни веднъж на ден с остатъци от своята храна. Това нещастно дете сигурно вече е станало кожа и кости и е започнало да си говори на някакъв собствен език, който никой не разбира — не че някой би го чул, особено майка му и баща му, които са някъде много далече.

Маркъс внимателно претегли възможностите си. Най-неприемливата от всички, а също така и най-малко вероятната бе да остане тук и да прекара деня с Али — да поиграят на няколко игрички на компютъра, да се посмеят и… Това и без друго нямаше да стане. Другата възможност включваше да се върне долу при Уил и Рейчъл, обаче Уил ясно му бе натъртил, че държи да остане насаме с нея, пък и ако слезеше при тях, щеше да му се наложи да обяснява, че Али е опасен психар, който заплашва да му отреже ръцете и краката, а от това всички щяха да се почувстват крайно неловко. Затова последната и най-приемлива възможност бе да се измъкне незабелязано, да си отвори външната врата и да си хване автобус за вкъщи — след кратък размисъл той се обърна и бързо я приложи на практика.

Стоеше си на една автобусна спирка, когато Уил го откри. Чувството му за ориентация не беше блестящо, защото бе избрал да застане на спирката, която щеше да го отведе точно в противоположната посока, чак до Уест Енд, така че стана по-добре, че Уил го намери, спря до него и му каза да се качва.

— На какво си мислиш, че играеш?! — ядосано го запита той.

— Май обърках всичко, а? — И после, макар че не трябваше да го казва, а може би и точно заради това, първото, което му се изплъзна от устата, бе: — Все още ли искаш да ми помогнеш с Ели?

— Какво стана горе?

— Той не е наред. Каза, че ще ме убие, ако ти се осмелиш да излизаш с нея. И аз му повярвах. Всеки на мое място би му повярвал. Много е страшен! Къде отиваме, между другото? — Навън бе започнало да вали и улицата бе задръстена от коли и хора, излезли на пазар. Накъдето и да се обърнеше, Маркъс виждаше хора с дълги мокри коси, които изглеждаха така, сякаш свиреха в „Нирвана“ или някоя от другите групи, които Ели така обичаше.

— Връщаме се у Рейчъл.

— Не искам да се връщам там.

— Налага се.

— Тя ще ме помисли за пълен глупак.

— Няма.

— И защо?

— Защото не може да не е предвидила, че нещо такова ще се случи. Каза ми, че понякога Али е много трудно дете.

Това накара Маркъс да се изсмее с онзи особен едносричен смях, който човек използва, когато няма на какво да се засмее:

— Ха! Труден ли?! Та той щеше да ме заключи в гардероба и да ме храни с остатъци веднъж на ден!

— Така ли ти каза?

— Не чак с толкова много думи.

— Както и да е, сега си изплаква очите.

— Сериозно?

— Аха. Хълца като тригодишно дете.

Това определено развесели Маркъс — вече нямаше нищо против да се върне у Рейчъл.

Както се оказа, бягането от къщата бе най-доброто, което Маркъс би могъл да направи. Ако знаеше, че накрая всичко ще се нареди толкова добре, нямаше да се изплаши така, когато Уил го откри на спирката. Щеше просто да намигне на Уил като мъдра стара сова и да му прошепне: „Чакай и ще видиш!“ Когато се върнаха, всичко се бе променило — вече всички като че ли бяха наясно защо са се събрали и бяха спрели да се преструват, че тази работа с обяда цели единствено предоставянето на възможност на Али и Маркъс да си поиграят на компютърни игри.

— Али иска да ти каже нещо, Маркъс — каза Рейчъл, още щом влязоха.

— Извинявай, Маркъс — подсмръкна Али. — Не исках да ти казвам всички онези неща.