Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— За мен няма значение — изчурулика весело Маркъс.

— Значи нямаш нищо против към теб да се отнасят като с… като с африканска пясъчна мишка?

— Естествено, че нямам. Това ме устройва. Аз просто искам да бъда с нея. — И го изрече толкова искрено и с такава абсолютна липса на самосъжаление, че за първи път, откакто го познаваше, на Уил му се прииска да го вземе в прегръдките си.

По отношение на Рейчъл Уил нямаше никакво намерение да възприема модела „Маркъс, Ели и пясъчната мишка“ и макар че не можеше да не се възхити на простотата и благоприличието на желанието на своя малък приятел, трябваше да си признае, че неговото не е нито просто, нито особено благоприлично — и с пълно съзнание за своите скрити копнежи той продължи по избрания от него път. Ели поне имаше предимството да е наясно точно с кого си има работа (не че Маркъс имаше някакъв избор в това отношение), тоест да знае, че онова странно, луничаво хлапе на тротоара пред магазина за списания, което непрекъснато го тормозят, е Маркъс и никой не можеше да отрече, че нещата стоят точно така. Обаче мъжът, който се появи на обяд с дванайсетгодишния си син, не беше в действителност Уил, макар че самият той очевидно отричаше нещата да стоят точно така. Един ден можеше и да разбере, че да лъжеш във връзка със собствената си самоличност е стратегия, издържаща само за много кратки интервали от време и крайно непрепоръчителна за употреба, освен за връзки с ограничена продължителност. Можеш да си разказваш на някой шофьор на такси или на кондуктора в автобуса каквито си искаш глупости, при положение че пътешествието така или иначе е кратко, но щом възнамеряваш да прекараш с някого целия си живот, то трябва да приемеш, че е напълно неизбежно партньорът ти рано или късно да научи истината.

Затова Уил взе решение, че ще поправи всякакви погрешни или неправилни впечатления, които неволно е създал, но ще го направи бавно и постепенно. Обаче още при първото им излизане заедно той си спомни за старата първоаприлска шега, че Великобритания е решила да въведе шофирането в дясното платно, но поради трудностите в свикването ще го направи постепенно. От това се налагаше изводът, че човек или лъже, или направо казва истината — средното положение е прекалено трудно достижимо, по-скоро невъзможно.

— О! — беше единственото, с което Рейчъл първоначално реагира, когато той направо й призна, че не е биологичен баща на Маркъс. В този момент тя се опитваше безуспешно да вдигне водораслите от чинията си с дървените пръчици.

— Това не са истински водорасли, нали знаеш? — каза Уил с криворазбраното убеждение, че ако измести темата веднага, с това ще й покаже, че признатото не е кой знае колко важно за него. — Всъщност е нещо като маруля. Режат я на тънки лентички, изпържват я, слагат й захар и…

— Тогава кой е биологичният му баща?

— Ами — започна Уил, но не довърши. Как не му беше хрумнало, че щом не е биологичен баща на Маркъс, то тогава бащата е някой друг. Защо никога не се сещаше за тези неща? — Един човек на име Клайв, който живее в Кеймбридж.

— Ясно. И ти се разбираш добре с него, така ли?

— Ами, да. Даже прекарахме Коледата заедно.

— В такъв случай… Извинявай, но нещо не мога да схвана. Щом не си биологичен баща на Маркъс и щом не живееш с него, тогава как може той да е твой син?

— Да. Ха, ха! Разбирам какво искаш да кажеш. Сигурно изглежда много объркващо, погледнато отвън.

— Тогава ми кажи как стоят нещата отвътре.

— Отношенията ни са малко странни, наистина. Но аз съм достатъчно стар, за да му бъда баща, а той е достатъчно малък, за да ми бъде син. Така че…

— Ти си достатъчно стар, за да бъдеш баща на почти всяко момче под двайсетгодишна възраст. Защо точно на това?

— И аз не знам. Просто така се случи. Искаш ли вече да минем на вино, или държиш да си останеш на китайската бира? Както и да е. По-добре ми разкажи за твоите отношения с Али. Така сложни ли са като моите с Маркъс?

— Не. Спах с баща му и след девет месеца родих. Това е всичко. Много просто и тривиално, но този род неща обикновено са такива.

— Така е. Направо ти завиждам.

— Извинявам се, че продължавам да си пъхам носа в тази работа, но все пак още не ми е ясно. Ти си доведен баща на Маркъс и същевременно не живееш с него и майка му.

— Мисля, че и така може да се каже.

— Как още може да се каже?

— Да, разбирам какво имаш предвид — изрече замислено той, сякаш току-що се бе сетил, че на тази история може да се гледа само по един начин.