Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Защо, по-интересен ли бях наистина?

— Може би да.

— Защо?

— Защото… Държиш ли да ти кажа истината?

— Да, ако обичаш.

— Защото първоначално те помислих за празноглавец — не работиш нищо, нищо не те интересува, нямаш нищо особено за казване… И внезапно изтърсваш, че имаш дете…

— Не съм казал точно това.

— Добре де, както и да е. И аз реших, че съм те възприела погрешно.

— Ето, ти сама отговори на собствения си въпрос.

— Но аз наистина съм те възприела погрешно.

— Как успя да стигнеш до този извод?

— Защото в теб има нещо. Ти не си си измислил всичко за Маркъс. Ти наистина се притесняваш за него, разбираш го, тревожиш се за това момче… Така че, изобщо не си човекът, за когото те мислех, преди да го доведеш у нас.

Уил си даваше сметка, че това би трябвало да го накара да се почувства по-добре, но не стана така. Преди всичко, той познаваше Маркъс само от няколко месеца, а Рейчъл бе повдигнала няколко интересни въпроса за трийсет и шестте му години, които той бе оставил да изтекат като пясък между пръстите си. Защото Уил не искаше да бъде характеризиран чрез Маркъс. Искаше да си има свой собствен живот, своя собствена идентичност, да бъде интересен с това, което е той самият. Къде беше чувал подобни оплаквания обаче? В дружеството „Самотните родители — заедно в самотата“, разбира се, къде другаде?! Някак си, съвсем неусетно и за самия себе си, той бе успял да се превърне в самотен родител, без дори да си прави труда да стане баща на дете.

Но вече нямаше никакъв смисъл да се вайка и оплаква. Беше прекалено късно за това. Бе се осмелил да пренебрегне собствения си съвет — съвет, който му бе служил вярно през целия му съзнателен живот досега. Според него причината, поради която някои от членовете на онова дружество бяха станали такива, се коренеше не в децата им, а много по-далече, в тяхното минало — в момента, в който са се влюбили в някого и по този начин са станали уязвими. Ето че и за Уил бе настанал такъв момент и ако трябваше да бъде честен към себе си, беше си го заслужил — беше си заслужил всичко, до най-малката подробност. Сигурно скоро ще започне и да пее със затворени очи. Защо пък не? Какво толкова!

В продължение на три-четири седмици — надали е било повече, но по-късно, когато Маркъс се замислеше за тях, му се струваха като месеци и дори години — нищо особено не се случи. Виждаше Уил, виждаше Ели (и Зоуи) в училище, Уил му купи нови очила и го заведе да му подстрижат косата по съвременната мода, чрез него откри, че харесва няколко нови певци, различни от Джони Мичъл и Боб Марли — певци, за които и Ели беше чувала и които определено не мразеше. С една дума, той започваше бавно да се променя — и физически, и психически. И точно тогава майка му отново започна с ревовете си.

Точно както и преди, на пръв поглед нямаше никаква причина и точно както и преди, всичко започна бавно — с някое и друго слабо подсмърчане след вечеря, което една нощ се превърна в дълъг, стряскащ пристъп на хълцане, за който Маркъс не можеше да стори нищо, независимо от въпросите, с които я обсипваше, и прегръдките, които непрекъснато й даваше. И накрая настъпи познатият сутрешен плач — тогава той се убеди напълно, че нещата са много сериозни и че се задават неприятности.

Но едно нещо поне се беше променило. Някога, по време на първия пристъп на сутрешен плач, като че ли преди стотици години, той бе съвсем сам. А сега около него имаше цял куп хора. Маркъс си имаше Уил, имаше си Ели, имаше си… Добре де, бяха само двама — двама приятели, но и това беше нещо. Вече можеше да отиде при единия от тях и да каже: „Майка ми пак запя старата песен.“ И те щяха да измислят да му кажат нещо, което може и да помогне.

— Майка ми пак запя старата песен — каза той на Уил на втория ден със сутрешен плач. (На първия ден не беше казал нищо, просто в случай, че всичко се окаже само временна депресия; но когато още на следващата сутрин тя отново се разрева, Маркъс разбра, че е хранил глупави и нелепи надежди.)

— Коя песен?

За момент Маркъс бе жегнат от разочарование, но, от друга страна, си даде сметка, че не бе предоставил на Уил достатъчно ориентири за ситуацията. Тя би могла да запее всякакви песни, образно казано — защото майка му трудно би могла да се характеризира като предсказуема. Би могла да се оплаква, че Маркъс продължава да поддържа контакти с Уил, би могла да се опитва да му внуши, че е крайно време да се върне към уроците си по пиано, дори би могла да си е намерила приятел, за когото е сигурна, че Маркъс няма да хареса особено (Маркъс бе разказал на Уил за някои от приятелите й, с които е била след раздялата й с баща му). В определен смисъл му стана приятно, когато се замисли за всичките онези неща, които би могъл да има предвид, когато каза на Уил, че майка му отново е запяла старата песен. Защото те я правеха да изглежда интересна и сложна личност, каквато тя безспорно си беше.