Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Да.

— Хубаво.

Но докато вървеше към къщи малко по-късно, Маркъс си спомни края на разговора им и начина, по който Уил изрече „Разбра ли ме?“ — с тон, който целеше да му покаже, че разговорът е завършил. Запита се дали истинските приятели постъпват така. Надали. Познаваше много учители, които говорят точно така, както и много родители, но не беше чувал за приятели, които да се изразяват по този начин, независимо от това колко са високи.

Маркъс не бе изненадан особено от реакцията на Уил. Ако го попитаха кой е най-добрият му приятел, без да се замисля, той би посочил Ели — не само защото я обичаше и искаше да излиза с нея, а и защото тя беше мила с него и винаги е била, без да броим първия път, когато го бе нарекла дребно, сополиво, смотано копеленце. Тогава наистина не беше особено мила. От друга страна, не би било честно спрямо Уил да се каже, че не е бил мил с него — вземи например маратонките, кифличките за препичане, двете видеоигри и така нататък, — но е напълно справедливо да се подчертае, че понякога Уил не изглеждаше особено зарадван да го види, особено ако Маркъс му ходеше на гости всеки божи ден от седмицата. Ели обаче винаги го прегръщаше, винаги го превръщаше в център на внимание, а това според Маркъс все трябваше да значи нещо.

Днес обаче не изглеждаше особено зарадвана да го види. Стори му се потисната и разсеяна и нито каза, нито направи нещо, когато той отиде в класната й стая през междучасието, за да я види. Зоуи беше седнала до нея и държеше ръката й.

— Какво се е случило?

— Не си ли чул? — запита Зоуи.

Маркъс мразеше да му задават този въпрос, защото той никога не беше чувал нищо.

— Не си спомням.

— Кърт Кобейн.

— И какво за него?

— Опитал се да се самоубие. Взел е свръхдоза.

— А сега добре ли е?

— Така чухме. Изпомпали са му стомаха.

— Добре.

— И кое му е доброто?

— Нищо — отговори Маркъс. — Но…

— Той ще го направи, казвам ви — обади се Ели. — Накрая ще го направи. Те винаги го правят. Той иска да умре. Това, което стори сега, не е просто вик за помощ. Той мрази този свят.

Маркъс внезапно усети, че му прилошава. Още когато излезе от апартамента на Уил снощи, той бе започнал да си представя този разговор с Ели и как тя ще успее да го развесели така, както Уил никога не би успял. Но нещата не станаха така. Вместо това стаята около него бавно се завъртя и сякаш всички цветове от нея започнаха бавно да изтичат нанякъде.

— Откъде знаеш? Откъде си толкова сигурна, че той просто не си играе? Аз мисля, че той никога повече няма да го повтори.

— Ти не го познаваш — каза Ели.

— Нито пък ти! — изкрещя Маркъс. — Той дори не е истински. Той е просто певец! Просто образ върху тениските! И не е ничия майка!

— Естествено, но е нечий баща, глупачето ми — каза Ели. — Той е баща на Франсиз Бийн. Има си красиво малко момиченце и все пак иска да умре. Ето, че вече знаеш.

Така е, Маркъс вече знаеше. Обърна се и побягна навън.

Реши да се чупи от следващите два часа. Ако отидеше на математиката, щеше само да си седи и да си мечтае, и да го изловят, и да му се смеят, когато той се опита да отговори на въпрос, който е задаван преди час, месец или дори на такъв, който никога не е бил задаван. Искаше му се да остане съвсем сам, за да може да обмисли добре нещата, без да го прекъсват. Затова се насочи към момчешката тоалетна близо до физкултурния салон и се затвори в дясната кабинка, защото там имаше успокояващи топли тръби покрай стената, върху които можеш дори да седнеш или да клекнеш. Но след няколко минути в тоалетната влезе някой и започна да рита по вратата му.

— Там ли си, Маркъс? Съжалявам. Бях забравила за майка ти. Не се тревожи, тя не е като Кърт.

Той застина за миг, после дръпна резето и надникна предпазливо.

— Откъде знаеш?

— Защото ти си прав. Той не е истински човек.

— Казваш го само за да ме успокоиш.

— Добре де, истински е. Но по друг начин истински.

— По какъв начин?

— Не знам точно. Просто е такъв. Той е като Джеймс Дийн, Мерилин Монро, Джими Хендрикс и другите. Човек просто знае, че той ще умре и това си е. Няма проблеми.

— Няма проблеми за кого? Не и за… как се казваше момиченцето?

— Франсиз Бийн ли?

— Да бе. И защо за нея да няма проблеми? Съмнявам се, че тя ще се зарадва. Само за теб всичко е нормално.

Едно момче от випуска на Ели влезе, за да използва тоалетната.

— А бе ти не чу ли да се махаш?! — изкрещя Ели, като че ли го беше предупреждавала вече стотици пъти и като че ли момчето нямаше право да поиска да се изпишка. — Не виждаш ли, че говорим?